undisclosed

тайни

2012-02-08T22:26:00.002+02:00

Понякога научаваш тайни, ужасни тайни, достигнали до ушите ти по неведоми пътеки, и не можеш да заспиш, защото препускат из мислите ти и се блъскат във всяка клетка на мозъка, захапват я гневно в своето безсилие и я тровят със страха си. Можеш единствено да стискаш устни, да мислиш за друго, поне да опитваш, докато тайните малко по-малко изгубят от силата си, задушени вътре в теб от собствената ти решеност да... ги проумееш.

Зад всяка грозна постъпка има причина, която не винаги служи за оправдание. Оправданията се прощават - те са символ на слабост, на разболяла се съвест, на вина. Разочароват дълбоко, но причината е тази, която носи горчилката, и остава на небцето, за да бъде приета някога. Само това - приета и надживяна.

Ако не те боли да я пазиш, тайната престава да бъде тайна. Ако я споделиш с един човек дори, вече си станал предател. Ако си я опазил, без да си бил помолен, ако не ти е била поверена, а е достигнала до теб случайно, и въпреки това си я опазил... Мълчанието говори силно и ясно за тези, които умеят да слушат, и за него винаги има причина. Когато някой се бои от твоето мълчание, или те напада като враг, или остава да тлее редом със страховете си. В мълчание.

Кой ли ще заговори пръв?

музата е мъртва

2012-01-23T18:19:00.001+02:00

Моментът, в който осъзнаваш, че те вдъхновява разочарованието.

Моментът, в който разочарованието преминава всякакви граници и вече не те вдъхновява.

Музата е мъртва, да живее музата!

running

2012-01-21T01:10:00.000+02:00

Phone off. Me on. Fuck yeah. Виното от бутилката има друг вкус. Не знаех досега. Angus Stone има ново парче. Давам му всички пароли за достъп до слъзните ми канали; ако успее да ме разплаче, ще... О, ще рева.

Това е като последен сезон в холивудски сериал. След тоновете лайна всичко си идва на мястото. Everyone’s happy. Except one. Обаче хубавото на Холивуд е, че обича продълженията. Тяхното хубаво пък е, че въпросният one успява да понамаже още нещо. Накрая пак ще е прецакан, но кой ли не е в тоя живот. Тоя, да, който наричаме истински, когато чак до ушите сме се задръстили с проклета заблуда.

Ако трябваше да напиша книга, щеше да започне с накрая винаги си оставаш сам, но имам късмет тази вечер. Не е книга, а липса на събеседник. Кой ти започва книга с „накрая”. И събеседникът има късмет, че не е с мен сега. Щях да го гледам като зомби. Изобщо нямаше да го гледам. Щях да го мразя и да се моля да се махне. Да си разкара разбиращия поглед от полезрението ми, преди да съм го стиснала за гърлото с две ръце. По-скоро с една. Не бих пуснала виното. Не мога да се нагледам на черно-лилавите си нокти върху зеленото стъкло на бутилката. Мътно зелено, почти като тинята, която съм аз в тази слънчева нощ. Идва ми да изчукам някого с настървението на гладен от седмици вълк. Да хапя до кръв, да крещя, да не ми пука за бедното му тяло, което и без друго ще се гърчи под мен в предоволни оргазмени спазми. Някой наскоро ми каза, че пиша красиво. Ела ме виж, пич. Ела, чети.

Имам нужда от мощни тонколони, като в нощен бар, на които се облягаш и вибрацията плъзва по яйчниците ти, за да напомни, че са там. Angus Stone, не ставаш за нищо, депресант! Дренажната система е блокирала, задържа всяко зло в тялото ми; много зло е видяло то, затова е истинско, женско, женствено тяло, с няколко стрии и целулит, но майната му, малко спорт и всичко се оправя, всичко излиза с потта и пришките по дланите, до степен увиснал мъжки език върху горещия летен пясък. Де да беше лято. Тогава всичко се преживява една идея по-леко, хормони, витамин Д, непукизъм, любов. През лятото винаги има любов някак си. Дори когато я няма, пак е там, подкожно инжектирана, като големи сочни устни и безкраен женски оргазъм - завиждай ако си мъж. Обичам нощта...

Мамка му, два куфара и малко пари биха свършили чудна работа, но куфарът е само един, а парите - николко. Купища извинения и лъжи са налични обаче, в крак с времето, с този свят, с тези илюзии на хората, все по-рядко допускани в моя кръг на доверие. Мамка му, и това е лъжа. Какво ти доверие... Всичко е вътре в чашата. В бялото шишенце валериана, завещано ми от някой друг от героите, чиито живот се е наредил по план. Още ли имаш ключ за дома ми, между другото? Твърде щедра съм била...

Чакам момента, в който ще повърна всичко в тоалетната и ще се предам на студените чаршафи. Гола. По душа, хаха. И колко малко хора биха разбрали. Боже, така да не вярвам в Бог... Твърде много са многоточията за тази нощ.

fuck off

2012-01-20T17:25:00.002+02:00

злоради човечета
пъплят през телефона
и в скайп
във фейсбук
най-вече по моите нерви
дишат ми въздуха
тойимабебетойимабебе
ЗНАМЧЕИМАБЕБЕНЕЩАСТНИЦИ
глупаци
от 9 месеца знам
знам й термина
че го изпревари
не подозирате колко знам още
храна за вашите плоски мозъци
но вие знаете само да ровите
в чужди животи
червеи
дано бъде здраво бебето
и не като вас

mokaina

2012-01-14T12:04:00.001+02:00

Има жени, които излъчват толкова сексапил, докато съвсем непринудено си танцуват на дансинга, че сами не могат да си го представят. Точно като mokaina, която мъдро ми съобщава, че драмите си ги търсим умишлено, за да можем после да творим. Soul sisters под път и над път и, простете, мъже, но всяка история започва с една жена, която раздава ролите. Да, пишем за вас, защото така сме решили да бъде. И всичките ни проблеми идват от там, че сами избираме вие какви да сте.
Хаосът ни е уютен.

hang on

2012-01-13T04:23:00.001+02:00

Слушам Anouk, докато си мия зъбите. Ничия. Толкова отдавна го казах, а все се опитвам да скоча между нечии лапи. Влюбвам се и разлюбвам преди луната да е преминала през всичките си фази. Такава съм била винаги - преди да обикна и след това. Днес грешно заключих, че ме е страх единствено от любовта. Страх ме е от себе си, когато се влюбя. Да не се.

Цитирам Мураками и дузина негови противоречия в едно денонощие. Вярвам на всичките. Наивност или многоликост да го нарека? Когато пиша толкова често, нищо не ми е наред. И колкото повече думите...

Hang on to yourself.

recharge

2012-01-12T23:58:00.001+02:00

маврудът пречи на антибиотиците

не пий, не пий

нещастникът ми цитира Шекспир

без да го е проумял

какво ще последва в бъдеще

мога да знам само аз

любопитство прелива от чашата

"объркан е целият свят"

в канала

2012-01-11T02:14:00.000+02:00

Едно и също съобщение до хората, които чувствам по-близо и от самата ми кожа, каквото и разстояние да ни дели. И всичко е ясно.

Имам толкова разноцветни приятели, че моето безсилие го изживяват техните реакции, през гняв и обида до стиснати зъби и някоя непокорна сълза. За мен остава само тъгата, която трябва някак да разградя в себе си, за да не се трупа като задушаваща буца на гърлото.

Нещата са такива, каквито са. Някои го разбират по-късно. Други никога няма да разберат. За накърнените лекът е единствено времето и само болката може да помогне на наивниците да отворят очи. А истината винаги е за предпочитане, дори един живот да изтича с нея в някой гнусен канал.

Благодаря ти, Тея, че не те бива в утехата. Излишна ми е сега. И на Калина, за единствената утеха, която всъщност можех да понеса. И двете ме помолихте да карам с 20 км/ч, но бавно карам, единствено когато ми тежи. Дали ако го знаехте, щяхте да поставите ограничение на скоростта?

решения

2012-01-07T15:56:00.003+02:00

Таваните ми се струват твърде ниски, когато се будя. Сякаш всеки момент ще ме затиснат и никой няма да чуе, никой няма да види как изчезвам под купчина бетон и арматура. Мъглата навън е като мляко, в което удавници са всички облаци, сенки и светлини, всички "ти": твоят образ, шепотът, очите, заради които съм горяла в пламъци, за да мога да видя отражението си в тях. От пепел ражда ли се нещо истинско? Изпитвам страх, че те нося повече в себе си сега, отколкото когато те обичах. Страх ме е от цената на грешките и че съдбата е избор, който трябва да направиш сам, докато часовниковата стрелка препуска в обратна посока. Понякога няма кой да те държи за ръка. Понякога решенията се вземат със затаен дъх, насаме, под ниски тавани. С надеждата, че няма да сбъркаш.

сънувам пролет

2012-01-04T00:19:00.003+02:00

какво? май ли е вече? пролет?

разпъпиха се спомените

виж

онези очи, които наричаше котешки

недоумявах защо

как са се разпилели по зеленото на поляните

гонят крилете на птиците

каня те в миналото

да си говорим в бъдеще време

за дупките, които оставихме в сърцата си

(когато се смеехме, светът се препъваше)

и как да ги запълним

но всичко това ще е после

сега ела

тук слънцето се протяга към лицата ни

да оставим телата си на речния бряг

при старата циганка, тя

ще ги изпере

вярва, че любовта е вечна

мъдра или наивница?

да продължим

откъдето сме стигнали

където времето спря и

нарисува под очите ми тъмни кръгове

когато спря и ти да ме целуваш

аз - да те обичам

сега ние с теб мислим

че не ни трябват обещания

че любовта е достатъчна

после времето ще ни научи, че всяко разкаяние

е камък, който увесваме на врата й

но още е рано

още е пролет

май месец

в съня

честита нова

2012-01-01T03:36:00.002+02:00

в Румъния шампанското е с вкус на ягоди
и/или праскова
и други прелести

получих предложение за брак
от онзи със различните очи
(зелено и кафяво)
написала му бях поема
преди шест-седем месеца
ако тогава бяхме се оженили
сега навярно щях да съм разведена
или пък щяхме да живеем във Холандия

а днес отказах
брак, уиски, помирение
приех да ми доливат до ръба на чашата
пенливо, ароматно, меко пиво
приех зеления молив над миглите
един милион новогодишни поздрави
от непознати
неприятни
неприятели
от Скъпите

май имах най-щастливото посрещане
не би бил празник, ако ги няма близките
не бих научила да бъда толерантна -
най-ценният подарък за годината

благодаря и съжалявам
трябва да се казват винаги
когато във сърцето се почувстват

благодаря!
не съжалявам
и... обичам ви

и всичко останало се обезсмисля

2011-12-31T16:56:00.002+02:00

вест за новородено
прекрасна малка принцеса
майката е добре и щастлива
таткото - горд, горд
така ще е винаги

в корема на сестра ми
две крачета ритат
момче е
и всичко останало
се обезсмисля

влюбвания, разлюбвания
срещи, раздели
приятелства
пресяти, подновени и приключили
и другите - завинаги оставащи
заблуди
вражди, надежди, отчаяния,
омрази, страсти, клетви
твоят дъх
нова любов всяка пролет
вчера валя и те обичах
днес си потоп в легло на друга
сега сме тук
утре кой знае къде ще бъдем
дали ще ни има

само детето придава смисъл

на С.

2011-12-20T01:12:00.002+02:00

Интермецо за цигулка и пиано.

Пълзи по нервите ми и заглажда всичките им назъбености.

Тайни няма, беше казала Нора Ефрон в едноименната си книга. Много неща няма, казвам аз и се самобичувам заради проявената наивност. Една грешка не може да се поправи, а само да се осмисли. Да се остави там, в гузната съвест, да човърка и дразни до полуда, за да избие в най-неочаквания момент като червенина по бузите... Никаква милост към тези, които не помнят грешките си. Те нямат право да си прощават.

Непоискано обещание преосмисли деня ми: "няма да те предам" от устата на току що предаден по безмилостен начин човек.

Всичко, което ни трябва, е толкова близо до нас. Остава да се научим как да го пазим.

обичам живота, когато ми се озъби

2011-12-15T02:38:00.001+02:00

Нищо не е такова, каквото изглежда всъщност... зад вратите на усмихнатите хора.

С новия шаблон на блога не виждам годините и всичко е хаотично. Каквото и да отворя, все едно съм го писала преди цяла вечност и сякаш това не съм била аз. Но всъщност е толкова днешно. Малко неща се промениха, е казала по-рано Тея, но ми е рано за равносметка. Бих се отчаяла от извода, че не само за нещата важи това, а и за хората. От седмици ме тормози въпросът дали изобщо подлежим на промяна. Корените не могат да се отрежат - там са, за да те свързват с онова, без което не би бил себе си. Какво остава тогава? Растежът? Простото съществуване? Храната, във всякакъв смисъл?

Уморена съм от отчаяни хора. Невярващи. Невиждащи път и посока. Незнаещи и още безброй не-епитети.

На някой си 24-ти съм писала:

Не спази

обещанията

пред единствения,

който наистина

имаше значение -

излъга себе си.

В този вид. "Буквално и визуално падение" в коментарите. Всъщност, ето нещо, което се промени - коментарите тук липсват. Нямам feedback, отдавна не гледам статистики. Не знам кой чете блога ми и какво си мисли. Но знаеш колко пъти излъга себе си, нали?, казва гузната съвест. И за нея вече съм писала. Всеки път, щом вляза тук, се чудя дали това няма да е последният пост, дали този блог няма най-после да умре и думите да се изчерпат. Уви.

Смених няколко герои и повторих един десетки пъти. През цялото време си е все същото. В Чернови имам толкова несбъднати постове - объркани мисли, които не съм успяла да довърша, защото всичко си е дошло на мястото. Не знам как да вирея без хаоса. Отвъд него ставам безразлична. Обичам живота, когато ми се озъби. Само тогава мога да му зашлевя плесница, да се отърся и да продължа нататък.

Хората лъжат, че не бягат от щастието. Всички сме drama queens. И ако спазвахме всяко обещание, което сме дали на себе си, проклетото щастие нямаше да е от значение.

щастливи.

да сме

просто

Щяхме

the end

2011-12-13T02:14:00.000+02:00

Затварям вратата след теб и нареждам
на краката си да не те догонват по стълбите.
Изричам за последен път "това е краят" -
на глас, голите стени са ми свидетели.

Бих искала да мога да отмеря крачките ти.
По две ли вземаш стъпалата
или вината ти убива скоростта?
Желанието да се върнеш ли е
или да забравиш, че си идвал някога?

В този колчан за стрели на гърба ти
не разбрах дали си сложил купидонски
или са намазани с отрова.
Пробождал си ме толкова пъти,
че сърцето ми вече не ги различава.
Едно ми е само, затова те отпращам.
Не искам да вярва, че болката
и любовта са равнозначни.

И нека си припомним пак какво е воля.
В противен случай този кръговрат
ще си остане вечен.
Целувката се оценява, едва когато
е попаднала на правилните устни.
Когато съжалиш за всичките отминали.
Май правилни не означава мои.
Защо да се целуваме тогава?

"Това е краят", казвам
и прегръщам хладната ти сянка.
А вятърът я разлюлява.

създавам Коледа

2011-12-05T22:16:00.001+02:00

Вятърът се блъска в прозорците и не иска да ни остави да спим.

- И без друго сънят няма да дойде в този дом, докато ти така силно се смееш!

- Не ме гъделичкай, нееееееееее...

Вино попива в паркета и в кожата ми. Ще останат петна, които не се отмиват с целувки. Храним се с блокчета шоколад и с отминали часове, в които ръцете ни са неуморно преплетени. Всеки опит на съня да ни раздели, ни превръща в акули, жадни за стръв и зрелища. Създаваме гледки, за които да си завиждаме, преди да ни изпреварят сутрешните лъчи.
А вместо тях - мъгла и снежинки...

- Времето ни завижда също.

- Няма време.Няма нищо, освен ти и аз. И едни зеленчуци, които ще станат на супа...

Дойдоха неочаквано и когато трябваше - той и зимата, за да ме превърнат в скачащо в локвите момиченце, което вечно забравя чадъра си. От снега косата ми се навива на къдрици и заприличвам на него, прихващам странните му навици и тайничко се упреквам за неволното подражание. Любопитна ми е - тази радост, която струи от нас, и понякога я намразвам - от страх да не прегори.

- През зимата вали сняг, а не пепел.На лято ще се преместим в Сибир.

Харесвам го, защото знае как да ме успокоява. Обичам го от векове. Случваме се отзад напред и рискуваме това, което сме били, в името на това, което ще станем. Всичко лошо излиза от мен и тръгва по свои пътеки. Той наблюдава, разбира и прощава греховете ми. Знаем, че трябваше да се случат, за да можем да се прегръщаме по точно този начин.

Най-после свободна. Най-после спокоен. Сега просто щъкам из къщата и създавам Коледа. И може би никога няма да заспим отново.

чувства

2011-11-29T16:29:00.001+02:00

Всяка сутрин събарям клечките за уши и те се разпиляват по пода, точно когато най-много бързам. Събирам и връщам на същото място, без да помисля дори, че на следващия ден това пак ще се случи. Усещам, че така правя и с чувствата си и от толкова често събиране сякаш намразвам и думата "чувства", и конкретните ми такива. Притеснена съм, че хората не четат достатъчно. Не искам да са осведомени, а по-богати на думи, на възприятия и граматика. Защо им е толкова чуждо? Намразвам и онова чувство, че нещо все се повтаря, не рутина, а дежавюта, които ми пречат, а сякаш сама ги привличам към сбъдване. Още не съм съвсем сигурна, че вярвам в съдбата. Още не съм сигурна, че за всичко, което (не) ми се случва, съм отговорна аз самата. Мързел ме е обзел някакъв, мащабен и непонятен. И в същото време - способността да създавам хаос и безредние около себе си. Нищо не правя и съм постоянно заета. Не знам как го постигам.

Възвръщам желанието си да пиша безсмислици, действат ми ненатоварващо на психиката. Разтоварващо - само кучето, което расте с дни и става все по-игриво. Изумявам се колко безкористно може да ме обича - всеки ден, по същия начин - с бялата си лапичка ме побутва сутрин и така се събуждам. И така се осмисля всичко. Междувременно, каквото и да се случва, вечерта ще се свие на кълбо в краката ми и пак ще съм умилена. Това е единственото чувство, от което не се опитвам да се предпазя. Като майчин инстинкт, към който бавно се приближавам. Дори в застоя си наблюдавам промени. И съм щастлива.

poetry

2011-11-29T00:16:00.001+02:00

на много хора безсънието причинява главоболие
на мен само тъмни кръгове под очите и нови познания
така например разбрах че в полунощ по бтв дават турски сериал
а по порно канала секс с бабичка
нарекла се е the hairy goddess
божичко
после мъж с посинял език и
няма да ви разказвам повече за телевизия
явно ще е нощ на извращения
хладилникът ми е препълнен с лакомства
аз търся рецепта за шоколадов пудинг
готви ми се
не съм спряла звука на порното
на мен не пречи но на съседката й липсва мъжът
в командировка е
затова тропа по стената и недоволства
всеки пък когато някой стене и вика
чета в гугъл рецепти за раци
стриди с малинов оцет
миди в черупка с бяло вино и чесън
маринара
натюр
не ми се яде шоколад вече
мисля за плажа и за онази любов която ме караше да се усмихвам
имам купища нови книги за четене
но от страх да заспя се занимавам с глупости
не не
не се притеснявам от лоши сънища
просто обичам сутрин да се успивам
да всявам паника в офиса и на себе си
реших да си татуирам saudade на глезена
и един йероглиф отстрани на ребрата
но изпитвам панически страх от убождане
намирам списък с всякакви фобии
страх от залепване на фъстъчено масло по небцето
страх от флейти
и от Северното сияние
от мисли за еректирал пенис
от любовна игра
страх да отваряш очи
и да чуеш добра новина
о боже много са
мисля си колко абсурдно нещастни могат да бъдат хората
дори от прекрасни неща
междувременно пудингът стана по-скоро за пиене
и съседката е навярно заспала
do you know what turns darkness into light?
питат в Алфавил на Жан-Люк Годар
но аз вече издадох отговора

на това място

2011-11-28T00:51:00.001+02:00

Небето над тази земя е твърде червено за изморените ми очи. Кърви и се стича на парцали, които вятърът изтръгва от най-болните му места и безмилостно ги повлича към домовете на хората. Не са му останали листа на това дърво на надеждата. От много грижи забравиха да го поливат и обвиниха за голотата му есента. Тук само парченца от минали щастия се поклащат в агония и накрая се губят в неясните очертания на забравата. И храната дори не става за ядене. Оставя на небцето вкус на сурово, студено, горчиво. А времето пие от сенките на спомените и после се чудим дали са съществували...

На пода в краката ми лежат шепа разпиляни илюзии. Когато ги събера, може и да се върна.

фадо нощ, португалски и чаша вино

2011-11-19T22:28:00.001+02:00

Фадо нощ, португалски и чаша вино.
"Йоана, днес има нещо."
Или пък няма?
Saudade, това е всичко.

На сутринта ми мина. Гледах през прозореца на колата как мъж крещи на жена си. Хубав мъж, едър, с прошарена коса и гняв на лицето. И тя до него - свита в палтото си, с очи-море, премръзнала. Не каза нищо. Вкопчи се в ръката му, когато светна зелено. Тръгнах. В мислите ми той я прегърна.

Момче и момиче в парка. Осиновили бездомно куче. То лае, хапе си повода и не иска да слуша команди. Жена с пудел ми разказва, че ги вижда от месеци - всеки ден, в този парк, всеки път - бездомното куче лае, хапе си повода и не иска да слуша команди. Понякога бяга и те от сутрин до вечер го търсят. Дори когато вали. Дори когато не виждат надежда да го намерят.
- Как не са се отказали?
- Млади са. И се обичат.

Той е алкохолик. Тя всеки път се заканва да не се връща. Вечно се лута между двата въпроса: Разумът? Или сърцето? - и винаги избира второто. "Той обеща..." Тази история ми е скучна. Не води до никъде. Била съм там. И съм си тръгвала. Накрая остават само изпаренията - на любовта. Не на алкохола.

А междувременно други Те се развеждат. Друг Той се е влюбил. Друга Тя е разлюбила. Други Те заживяват заедно. Други Те чакат бебе. Друг Той изоставя семейството си. Друга Тя... Друг, друга, друг... И всички говорят за любов, за истинската такава и за онази в кавички. За разновидностите й, в които не вярвам. За любовта, която я няма.

Фадо нощ, португалски и чаша вино.
Всеки ден има нещо.
И всяка нощ нещо липсва.

На сутринта ще мине...

земетресения

2011-11-05T19:37:00.001+02:00

Всеки има нужда от свое място, където мислено да почива. Да бъде себе си.

Никога не избирайте то да бъде в мислите на някой друг.

Ще го обикнете. Ще обсебите мислите му.

И вместо спокойствие, ще ви разтърсват земетресения.

понякога си позволявам ретроспекции

2011-11-02T16:12:00.004+02:00

Понякога си позволявам ретроспекции. Бродя из собственоръчно издълбаните дупки в смисъла, който придавам на битието си. Страдам. Предизвиквам на дуел чувствата. Причинявам си дислексия и се взирам в думата "обич". Според някои любовта не е огън. Други я търсят в храмове. В свят, в който жестокост лумва и от искрица надежда, кой ще ме убеди да вляза в църква? Сграбчвам света и го свалям от себе си, преди да ме е разкъсал с коварни нокти. Трябва ли винаги да напада в гръб?!

Стоя върху карта, която се движи. Компасът е в джоба ми, жив. Усещам туптенето на сърцето му и оглушавам, за да чуя каквото има за казване. Точно така. От петте сетива предпочитам последното. Дали пее или крещи няма значение. Аз съм стрелката му. Събирам всички отправни точки в себе си. Превръщам се в нулев меридиан и екватор едновременно, в секстант и хронометър. Ще чакат. Компасът, географските ширини, дължини и слънцето.

Имам много пожари за потушаване, преди да дам свое определение за любовта.

търси се

2011-10-25T09:02:00.001+03:00

Искам да пиша, да пиша, да пиша. Дума по дума да го изтръгвам от себе си.

Парченца от минало, от лица, от любов летят към мен, блъскат се, блъскат ме, пронизват като ками и образуват безкръвни рани по цялото ми тяло, които изчезват почти мигновено. Оставят бегъл спомен, вместо белези. Не. Усещане за спомен...

Гледа към мен, а не виждам как. Не се вълнувам. Не искам да знам. Представям си всичките му мисли - политат към мен, достигат ме и се разпадат безпомощно сред силните басове. Докосват ме и се превръщат в нищо. Няма ги. И той вече не смее. Да дойде, да мисли.

Болка може да се породи от липсата на болка. Липсва ми той да ми липсва.

Всъщност не ми се пише за него. Но ми се пише се за мъж. Спешно. Търси се муза.

благодаря

2011-10-04T10:09:00.003+03:00

Някои болки са благосклонни - от време на време ни оставят пространство, за да подишаме.
Не съм сигурна дали това е цитат, който някога съм запаметила, или е израз на благодарността ми за двата часа сън тази сутрин след болезнената агония през последните нощи.
Казаха, че не знаят как съм отървала с толкова малко. Казаха, че съм късметлийка и че Бог ме е пазил. Не вярвам в богове, дори и след това, което се случи. Вярвам, че ме е опазила огромната любов на семейството ми, на всички приятели и близки. Късметлийка съм, не защото съм жива, а защото ви имам, защото толкова много ме обичате и ми давате смисъл да бъда тук. Безкрайно ви благодаря, безкрайно ви обичам!
Бъдете много внимателни, където, каквото и с когото го правите. Всяка мъничка грешка се наказва. Щастливци сме, че животът ни дава нови шансове.

на М.

2011-09-27T03:02:00.003+03:00

"Имам нужда животът ми да се промени коренно, да е мой, но като нечий друг..."

"Искам да се махна от тук. Някъде, където не познавам никого. И да се уча да бъда сама."

"Колко пъти в живота си би могъл да се откриеш за някого? До болка да се откриеш, още малко и още малко... до непоносимост?"

Имаше и други въпроси, но не ги изрече на глас. Бяха там, загнездени в очите й, зачервени от плач, въпреки смеха, който тогава си подарихме. Бяха в годините, прекарани до нейното рамо, в мислите, които се бяхме научили да разчитаме, в мълчанията, които знаехме как да изслушваме. Премълчаното беше мерило за тежестта на истината. В тези моменти думите винаги ни се струваха недостатъчни, дори когато се очакваше да бъдат утеха, дори да бяха единственото, с което можехме да покажем любов.

Щеше да замине и да бъде добре. Когато животът ограбва, е за да даде по-голямо богатство. Липсата е начало. Нулата, от която миналото и бъдещето започват да текат в своите посоки. И да нямат значение, когато се върнеш в себе си. Не беше бягство, не искаше чужд живот, това знаех със сигурност. Отпътуването й беше начин да се прибере в собствената си кожа, в своето "сега", и точно там и с него щеше да се учи да живее.

От мен тя не искаше нищо, освен да споделя мълчанието й. От нея исках само да запомни смеха...

любовта беше трудна през лятото

2011-09-21T00:44:00.003+03:00

В тези летни нощи с дъх на солена вода и небосвод, наситен с мъниста, когато целият свят е потънал в блажена любов и телата ни трябва да са слети, ние с теб пак се изгубваме в необятни пространства, часови пояси и всякакви земни, човешки измислици. Пред огледалната морска повърхност кожата ми настръхва, разсъблечена в твоята липса, и животът се свежда до болезнено отброяване на изминали и оставащи ежедневия.
Колко минаха вече? Ще ми се да мисля, че точно в този момент отброяваме заедно. Love, аз.

Отброяваме. Ти - ежедневия, аз - нощи, в които сънувам, че си до мен...
Какво не е наред? Твърде си ми романтична...
Липсваш.

Представям си как, ако не бях сега край морето, щях вечер да обличам ризата ти на голо, полята с твоя парфюм, за да те дишам. Щях да си мисля как не ми липсваш, че без теб ми е по-удобно, щях да разхвърлям нарочно, докато хаосът ме изпълни дотолкова, че да не искам да се връщаш, да не ме видиш как увяхвам, ставам нехубава, не поздравявам и чакам само да се обадиш, за да си дойде всичко на мястото.
Свиквам с твоята липса!!!
Не искам.

Лятото отминава, ще дойде есен, после зима и тогава няма да можеш да не ме обичаш. Не свикваш. Просто не очакваше да ти липсвам толкова, признай!
Радвай се на морето, скоро ще му се радваме заедно.
P.S. И аз не очаквах...

Ще ми се да можех да се излъжа, че съм дете на лятото повече, отколкото на обичта си към теб, че оцелявам и без да ме прегръщаш, без нуждата да те гледам как спиш...

Ще ми се да не ти се въртяха такива мисли из сънената главичка. Обади ми се. ТРЯБВА да чуя гласа ти.

...говореше и се разливах по пода, стените, тавана, на плочките в банята, по твоите вещи и клавиатурата. До сутринта се събирах в думи, препинателни знаци и междулиния и вмъкнах там любовта ти, и моята любов също - към самотата, към теб, любовта ми по принцип.
Не ми се пише. На ухо искам да ти кажа всичко.

Не спирай да пишеш. Без думите ти денят е различен.
Пак те сънувах. Страшно ми липсваш!

Защо мълчиш?
Защо този страх да ме обичаш?

Когато обикна, се разрушавам. Свалям си всичко - от керемидите до основата, греда по греда, тухла по тухла, за да бъда иззидана отначало, по-стабилна и по-здрава, на много етажи, с вита стълба към покрива, където да пиша за любов, за луната - винаги една и съща - бледа, моя, голяма, с очите ми, впити в нея, с ушите ми, погълнати от тишината....

Ако можех да си снимам душата, ти щеше да си на снимката!!! (а зад тебе - луната)

(...)

кръвта любов не става

2011-09-19T14:30:00.005+03:00

Иска ми се да пиша дълги любовни писма, над които да се усмихва...

Още помня кожата му под моите нокти и окървавените ми ръце. От любов ли беше, от лудост ли... Тогава той ме прегръщаше и ме блъскаше и после пак ме стискаше в обятията си, докато останех без дъх. И плачехме всеки път, когато устните ни се допираха разтреперени.

Мразя усмивката му. Никога не разбрах дали е искрена. Той е най-големият измамник на този свят и аз го обичам. Обичах го всеки път, когато ме лъжеше, защото само тогава знаех, че е истински. И той знаеше.

И двамата бяхме слаби и неопитни в борбата със себе си. Повече грехове имахме, отколкото ни се искаше, и ни беше хубаво да си ги показваме. Живеехме в раните си, ближехме рани, на рани ставахме и говорехме за смърт, за да увековечим любовта си. Бяхме болка, която причинявахме сами на себе си. Считахме я за доказателство, че всеки от нас чувства.

Помня, когато бях малка, първия скандал на родителите ми. Бяхме щастливо, сплотено семейство. Майка ми се разплака тогава и скри мокрото си от сълзи лице в зеления ми пуловер. Помня, че го бях сгънала прилежно и дълго го пазих в плик под всичките ми дрехи в гардероба. Мъка за спомен. Когато един ден открих, че пуловерът е изпран и виси на закачалка, ме обзе ярост към майка ми. Имаше ли тя право да ми отнема сълзите си? Бях ги прибрала, за да не ги виждам повече. Не знам дали е разбрала, но семейството ни остана същото. Видях я да плаче само веднъж, на погребение. Години по-късно аз гладя и редя дрехите си на закачалки, по цветове и дължина на ръкава. Ако има сълзи - да изтичат. И нищо не пазя.

Когато надрах лицето му, не исках да се измия. Гледах ръцете си зад гърба му, докато се прегръщахме. Кръвта ставаше все по-тъмна, изгубваше яркото си червено и накрая заприлича на всичко друго, но не и на това, което беше. Кал, тиня. С това ли бях изцапала ръцете си? Бях го удряла, бях впивала нокти в кожата му, както когато се дере заек или друго животно. Пръстите ме боляха. Помня, че не се съпротивляваше. Навярно е знаел, че се опитвах да издера любовта ни и онова, което щеше да остане след нея. Горях мостове, а той ми помагаше да ги запаля. Ако можеше, ако беше мъничко по-смел, щеше сам да приключи с всичко. Без друго ръцете му бяха мръсни - с моята кръв се миеше, раните ми бяха за него кладенец...

Опожарена любов не бива да се пренаписва. Превръща се цялата в измислица и само мънички пепеливи ъгълчета напомнят за нейната истина. Тогава се лъжехме, че обичаме. И само тогава се обичахме. Само в лъжата се откривахме истински. Малки, слаби, скрити.

Но истината винаги наднича от едно ъгълче, дори там, на дъното на гардероба, в плика, под всичките дрехи.

скоро

2011-09-17T19:14:00.003+03:00

Има нещо безкрайно мило в това да си приготвиш сам хляба. С хрупкава коричка, пухкав и мек отвътре, като Него, току що прибрал се, посрещнат от ухание на дом и набрашнените ми ръце. В петъчна вечер. Градински домати, бяло сирене и зехтин, вместо абсент, басове и хора, които все по-трудно харесвам. Не ставам асоциална. Само по-достъпна за близките.

Блогът е затворен за четене. Private party. Искам да знам кой наднича в живота ми. Че влиза, защото му е приятно. Благодаря на всички, които почукаха, на гости като вас с удоволствие отворям вратата.

Ставам по-общителна с времето, особено с непознати. Бавно изгубвам способността си да мълча и да наблюдавам. Пилея си думите безразборно, за да мога после да пиша сбито. Любовта се крепи на sms-и и кръстосва света с моето вдъхновение на рамо. После се връща, хапва два залъка хляб, къса горните копчета на ризата ми и разпиляваме брашното по вечно приготвения за път куфар.

Сега всичко се върти около една дума: Скоро.

А аз само искам да обещая. Да дам повече от свободата си.

Няма на кого.

план?

2011-09-08T05:12:00.006+03:00

петли и мъгла
добро утро всяка сутрин
досада
план?
не знам
не знам нищо
добре че е топло
тя заминава
всички се движат
ето ти малко дъжд
комари
егоисти
истинска напаст
какъв ти дъжд
порой и градушка
езера
телефонът ме моли настойчиво да го заредя
не, казах
ще стана овен
магаре на мост
или направо в реката
риба, рак
море?
нали още е лято
риба-меч
косатка
стара като света
пак до вода опряхме
рачина
а дните минават
бавна съм
бавна
твърде много говорят
само това
аз мълча
утре
се връща
се връщам
план?
на кого е притрябвал

другаде някъде

2011-09-06T23:45:00.001+03:00

Ние с теб можем да говорим за любов винаги, все едно е и първата, и последната, сякаш не е изтичала между пръстите, между мълчания, сякаш не е започвала, вечно търсена, идеалната, съществуваща само в приказки, в сънищата на онези романтични души, които ние не носим в себе си. Аз и ти можем всичко. Другаде някъде. В друго време.

Лети

Подарявам ти неизвестното

Остави ми само историята

Зад гърба си я остави

Където очите ми са пълни с хоризонт

Където думите се осмислят

От морската пяна

И сами стават на пяна

Като бяло платно

За да те рисувам по спомен

Когато счупя чиния

Разбия сърце

Извадя нож

И ръбът ме пореже

Кръв си бил винаги

Пареща в устните

Струяща от раните

Препускаща

В моите вени

И в тези на другите

Които отричаш

Когато отричам теб

Ние с теб правим любов винаги...

живей ме

2011-09-03T08:15:00.006+03:00

Освободи ме от всички тежки мисли, които ме дърпат под водата. Помогни ми да остана на повърхността. Научи ме да не задържам дъха си, когато те видя.

Искам да дишам.
Да дишам.
Да дишам.
Както когато...

Изкъпи ме в тишината на утрото, вземи ме в ръцете си, положи ме в чиста постеля. Затвори очи, когато затворя моите. Слей се с мен.

Живей ме.

Отново съм твоя...

синдромът

2011-08-29T21:02:00.002+03:00

Чувам ги изпод съседния чадър - докато си допивам дайкирито, свободна от тревоги и мисли, и разглеждам полепналия по краката ми пясък, до ушите ми достига едно хленчещо "всичките ми бивши се изпожениха, а аз...", и внезапно ме издърпва от сладката безтегловност.

Добре де. Познавам го и аз този проклет Синдром на предпоследната. Женят се, обзавеждат къщи и бебешки стаи, пускат лениви кореми, пият по-малко и по-често готвят. That's the way life goes, нали? Съвсем в нормалния ред на нещата. Много важно, че преди това си го намерила, култивирала до степен бездефектна, а накрая някак не ви се е получило. И много важно, че друга някоя сега ти събира реколтата, а ти наблюдаваш безучастно и просто се молиш тя да остане доволна от плодовете. Да не са кисели, да няма изгнили. Да се увериш, че добре си си свършила работата, иначе целият смисъл отива по дяволите. Онези там, при които първоначално си мислела, че изпращаш самата реколта...

"Прибирал се по часовник и ходели на пазар в мола..."
Ами, така прави. Купува шоколадови стафиди от твоя любим магазин за сладкиши за малкото чудо, което е сътворил в не-твоя-корем. Нали така си го възпитала? Нали искаше да е съвестен и грижовен? Ето, всичко си идва на мястото. И трябва да си спокойна. Ей така, да си лежиш с малиновото дайкири на плажа, с поглед, вперен напред към морето, където гаджето ти сърфист, със своите шест броя плочки на корема и умопомрачаващи рамене, скача от вълна на вълна и прави нови фигури или други непонятни за теб сърфистки постижения; усмихваш се на предполагаемата му усмивка, защото точно в този момент вятърът се е усилил... После виждаш собствения си плосък корем, изгорелите колене и голямото огнено щастие, което грее ли грее в безоблачното небе, и пак се усмихваш, защото... Ами защото ти е готино. И безгрижно. И си мислиш как ти самата си едно безкрайно, безметежно щастие, което ей сега, само да издърпат сърфа от водата, ще се превърне в любовни шепоти и безразсъден секс, и изобщо няма да ти е до пеленачета и татковци с шоколадови стафиди, примерно. Нито пък до Синдрома. Нито за бившите е логично да се сещаш... Защото на практика плодовете си ги излапала пресни, пресни, когато му е било времето. А другата, евентуално последна жена-на-живота-му... ами тя да си култивира свои, ебаси. Дано да й се получат.

Защо не погледнеш в собствената си градинка? Току виж новата реколта ти донесе нещо много по-вкусно...

още малко море

2011-08-24T00:38:00.003+03:00

От къде да започна? Такъв хаос е това с писането... Пропорционалностите излизат от граници, иска ми се да вмъкна някакво сравнение, но нещо тук липсва. Или е в повече, не знам.

Споделям мислите си на глас. "Нямаш муза", отговарят ми.

Глупости. Имам си. Превърнала съм живота си в муза. Не смея да призная публично какво удоволствие изпитвам от съществуването си, тук и в това застинало "сега", да не би случайно някой да се почувства зле от споделеното.

Не изпитвам потребност от писане. Всички необходимости се свеждат до едно единствено, непрекъснато, всепоглъщащо набюдение. Да, гледам, само това, и се изпълвам с наслада, като венозна инжекция с опиати или вдишване от маска с кислород.

Покрив на къща, до нея фенер, отзад небето се е изкъпало в червено. Цветовете на залеза топлят по-силно от жаркото обедно слънце. Неговите лъчи само подскачат по раменете ми и ги оцветяват в апетитно шоколадово, докато залезът има онова магическо свойство да стопля отвътре, сякаш кара стомахът и дробовете ми да разцъфват в невидимата му прегръдка.

Полет на птица, черният силует на сянката й по керемидите. Скоростта на фона на моята статичност напомня за времето, в което съм спряла умишлено, и въпреки всичко в съзнанието ми то изтича. Мисълта, че остава малко, предизвиква мигновена поява на омразната вертикална бръчка на челото ми. Според огледалото често се сещам за това - малкото оставащо. За момента, в който моята сянка ще започне да се движи, а аз ще трябва да я следвам, чак докато очите ми престанат да търсят морския бряг и всичко, което той носи със себе си.

Грешка. Всичко, което му носим ние. Което оставяме. Защото, на какво всъщност казваме "сбогом"? На това, от което си тръгваме, или на всичко, което му оставяме от себе си? Или на нас самите, каквито сме били до този момент и повече няма да бъдем?

Хаосът е само тук, да, само в думите. Не искам да ги подреждам така, както не искам да напусна това място, за да догонвам препускащата си към неизвестното сянка. Остава малко, но дали наистина отброявам, щом всеки ден отлагам тръгването с още един...

Отварям очи, събудена от странен шум. Сухите връхчетата на палмовите листа галят бамбуковите клечки на чадъра, под който крия тялото си от пипалата на слънцето. Достатъчно почерняла съм, достатъчно лъскава е кожата ми, за да се влюбвам в малката бенка на корема си всеки път, щом погледна към него. Достатъчно дълга и здрава е косата ми, за да се спуска в стегната плитка покрай ухото, като на малко момиченце с плувнали в невинност очи.

Очите... Може би те са моята котва на този бряг - за тях нищо не е достатъчно, най-вече невинността. Очи, които се взират в малките жестове, подарени от природата на собствените й творения, сякаш за да им напомни, че са обичани винаги, всякак, с всичко. За да напомни на наблюдателите, че могат да обикнат по същия начин; че са обичали и преди.

Когато си тръгна, това ще говорят очите ми. С това ги зареждам. Но още малко любов искам да дам на морето, преди да се сбогуваме. Още малко от себе си ще оставя, после ще спра да броя.

в зениците на спомена

2011-07-30T21:13:00.000+03:00

превръща се в лед стъклото

попаднало в зениците на спомена

в сенките и светлината -

отражение
ритъм
пулс

няма те вече
ще дойде друг

любов и куфар

2011-07-26T01:48:00.001+03:00

Пак много работиш, пак се прибирам късно. Пак те боли главата, а аз съм изморена. Пак ще пътуваш. Пак ще пътувам. В различни посоки, пак.

Дали ще стигнем някога до онзи наш си плаж, със ситни бели пясъци, голямото легло под шарената сянка на бамбуковия навес, жаркото слънце, от което ти ще се криеш, а аз ще събирам по кожата си, бутилката студена бира до моето мохито, голямата чанта с кърпите, книгите, маслата, телефоните, макар че тайно ще си ги изключил, за да бъдем по-заедно...

А вместо това подреждаш зарядни, тефтери, таблети, някакви схеми, чорапи, обувки, моята книга ("да видя какво четеш", "не съм я довършила", "ще я довършим заедно, когато се върна"), слагаш и мен в куфара, за да не ти липсвам, да не ме ревнуваш, да попътувам с теб, макар и духом. Толкова си прилежен. Знаеш точно какво да вземеш, къде да му намериш място, как да сгънеш ризите, без да се мачкат, да ме целунеш, преди тъгата да е изместила любопитството в очите ми.

После сядаш и потъваш в хаоса ми, загледан в струпаните рокли, шалчета, сандали, гривни, придърпваш ме към себе си и огладняваме, приготвяш сандвичи, а аз се суетя, че няма да те има, за да закопчееш ципа ми (спестявам ти въздишката и всички притеснения, че ще ми липсваш много повече), и ти оставям отпечатъци, а сандвичът остава недокоснат. Гладът е бил душевен, не физически.

Дали ще има някога момент, в който няма да работиш и няма да съм изморена, и няма да пътуваме разделно, но няма да се искаме по този начин? Дали ще отшумим, когато се получим?

на теб, който четеш...

2011-07-24T10:07:00.010+03:00

Понякога думата "понякога" е най-трудна за преглъщане. Тогава, когато сънищата не са предсказания, а се оказват реалност. Когато вълците променят и нравите си. Когато ръкостискането е толкова силно, че стяга душата и тя боли, а ръката забравя за своята сетивност. Онова понякога, което не си допускал, че ще се случи. Въпреки че семантиката му предполага обратното.

Радват ли наистина отминалите болки? Или когато ги преодолеем, просто ги изхвърляме в отходната яма на съзнанието, обръщаме им гръб и ги оставяме да гният? Забравяме ли ги, докато някой ден случайно минем покрай тях, потръпваме от неприязън и продължаваме нататък с облекчение? Преодоляни ли са, щом като ги видим всъщност радват?

А ако миналите радости болят?

Странно е да определяш любовта си като отшумяла. Различна, може би, преобразена, преоткрита, притъпена. Претърпяла? Понесла твърде много. Недочакала? Невъзмездена? Ако е имало любов, не е ли редно още да я има?

И не се ли дължи всичко на времето... Забравата, спомените, пречупени през неговата призма, избирателната пропускливост на паметта. Не себе си виждаш, когато застанеш пред огледалото, а отражението си. Не е ли същото, когато се огледаш във времето? Колко реална може да бъде преценката за нещо, което някога си чувствал, щом си го чувствал... някога?

Колко щастлив можеш да бъдеш, ако това, което най-много си искал, постигаш, когато вече не желаеш, а ползата остава за някой друг? Колко "понякога" би преглътнал с радост, вместо с тъга, ако знаеш, че не ти принадлежат? Колко подкрепа би дал, колко от себе си - на този, който вече ти е взел всичко? Колко щастие би му пожелал, щом вече не казваш, че го обичаш?

На теб, който четеш... Отговорът е: много.
Защото... има ли минало време на "обичам"?

чаша розе и една река

2011-07-11T21:09:00.000+03:00

Днес съм изпила:

една шепа хапчета

два броя устни

няколко пререкания

още толкова негови вдишвания

половин кана чай

чаша розе

и една река

А той се нахрани с мен.

опитомени

2011-07-10T22:42:00.001+03:00

Не мога да съм романтична с теб. Мога да укротявам зверовете в очите ти с едно погалване, да ги събуждам с един жест и да прескачам с тях огньове. Не искай от мен звезди, луна, ясно небе. Аз нося гръмотевици и лятна буря, после танцувам боса по мокрите мигли и тичам към неизвестното. Не искам да ме гониш, искам аз да гоня теб и да те опитомявам, после заедно да преследваме ветрове. Подарявай ми невъзможности вместо букети и есенни листа насред пролетта. Така ще ми сложиш вериги, които само ти да искам да скъсаш. Тогава ще ти се подчиня.

свещена кръв

2011-07-09T02:14:00.005+03:00

Показалецът върху глобуса сочи Южна Африка. Изпращам съобщение, което не стига, не е прекосило някоя граница, нечия, Негова. Penelope прошепва да търся душата си в дивото, да се гмурна в саваната, да стана пак тигър. Оставям думите да се смесят с музиката. На юг от Сахара е моята песен.

Жираф съм за себе си.

Няма да претендирам, че не съм могла да дам повече. Можех. Сега той е там, а аз съм далече. Аз съм тук, на място, до болка познато, разнищено, разпокъсано, зашито с конци от плътта ми, закърпено с мен. Място, където искам да бъда друга, което наричам никъде и свой дом.

Връзвам трайно ръцете си в прегръдка около най-обичните. Твърде малко са хората, които знаят хромозомите ми наизуст. Още много сбогувания ще запаметя в кода им, имена също и много "обичам те". И толкова компаси ще нарисувам. При близките винаги ще остана, и в себе си.

Не забравяй корените си. Помни мечтите, превръщай ги в мачти, в отправни точки, в луна.

Свещено животно, свещена кръв, свещена любов, ashes and snow звучи в мислите ми и всеки си плаща за болките, които е причинил. Странно как сменяме гледните точки, дори кожите си; това под тях винаги си остава същото.

И тупти.

Мечтая за три деца - Алис, Африка и момче с името на баща си.

сънувам чуждо бебе, което не искам

2011-07-08T23:50:00.003+03:00

Сънувам чуждо бебе, което не искам. Страх ме е за него, страх ме е, че ще обикне баща си и няма да разбере тъгата в очите на майката. Че няма да ги познава. Събуждам се, обзета от паника. Къде ми е кучето? Искам да го прегърна, да ме близне по ръката, да знам, че не е изоставено. То да знае.

Нахлуват призраци от миналото, светят в зелено, слагам червена точка на мислите си, раздират ме чувства, сърдечни писъци, някой да ги изгони от главата ми, от въздуха, кой е отворил вратата на натрапника?

Сънища, сънища, сънища. Какво видях, какво е запаметил днес мозъкът ми, защо се изпарява спокойствието и кондензира в кошмари?

Нима са знаци?

За чуждите грехове не съм виновна. Знам си пътеката, а ме отклоняват грешници. Съжалявам, отказвам поканата. За вас твърде много съм писала. От вашия вкус ми се сбръчква езикът, става на ивици, подува се и пречи на думите. На думи сега съм спестовница. Пазя ги за онези, които обичам, които пазя по-ревностно и от думите.

Призракът беше казал, че ревнува, когато преварят редовете. Съсипвах егото на ушите му. Тогава ме нараняваше. По-добре празни страници, мастило от кръв и рими направо в сърцето. Там се уча да пиша. Там се чете на трезво. Тълкува се еднозначно. Чувства се надълбоко. И после не се изтрива, дори да са избледнели буквите.

Играя само на светло.

Нощем не искам да зная
на кого е детето.
Моля ви, приберете го!

обичам, когато

2011-07-07T00:23:00.003+03:00

Обичам Motto. Обичам небрежните вечери с приятелки и мохитото, което никога не стига, защото чашите са твърде малки, компанията - твърде добра, а градината - твърде уютна. Обичам да поглеждам към съседната маса, когато Тея седи там със съпруга си и споделя десерта с целувките му. Обичам халките на пръстите, когато знам, че ИМА любов. Обичам женските разговори за мъжете, секса и справките в ЕСГРАОН и как неусетно е станало късно. Обичам да виждам момичетата усмихнати, когато сядат зад волана на колите си и тръгват "да свършат нещо". Обичам да знам какво ще свършат, без да са ми го казали, и после да звъннат, споделяйки как е минало. Обичам да мисля, че се прибирам вкъщи и едно телефонно обаждане да ме отклони от пътя ми. Обичам да няма задръстване, когато ме очакват целувки. Обичам домашно забърканите коктейли от мъжки ръце с бели ръкави, навити до лактите. Обичам да си тръгвам след второто питие, да работя до късно, да чуя "обичам те" точно преди да си легна. Обичам да спя в леглото си и да знам, че на някого липсвам.

Обичам, когато халките са нещо чуждо.

so kiss me

2011-07-06T23:07:00.003+03:00

– Ако се скрия в устните ти, къде ще ме търсиш?

– В твоите.

deep

2011-07-03T18:25:00.001+03:00

Щом веднъж си плувал в нечии вени,

импулсът да се гмурнеш отново никога не те напуска.

Да опипаш стените им.

Да вкусиш кръвта им.

Да ги следваш, докато стигнеш сърцето.

Топлината там не изстива.

Дори когато времето ти отнема всичко.

условности

2011-06-29T07:19:00.002+03:00

По присъствието разбираш кой трябва да бъде до теб. По отсъствието - кой искаш да е бил. Пет минути от нечие време могат да направят всеки щастлив. За пет минути може да рухне всичко.

Страх ме е от хора, които не умеят да казват не.

Плаша се, когато не изричам да-то.

Ако искаш някой да остане, не трябва да пускаш ръката му. Ако не го искаш до себе си - не трябва да я държиш. Ако той иска да е другаде, не се опитвай да го спреш.

"Ако" в изречението винаги променя смисъла. Ако може, избягвайте го.

Без условности да се обича е по-лесно.

Не е лесно да обичаш... безусловно.

- Трябва ли да е условие любовта, за да остана?

- Трябва. За да остана аз.

Бях си пожелала драматичност.

27 благодарности

2011-06-27T21:45:00.001+03:00

Благодарна съм за здравето си.

Благодарна съм за уюта, който се научих да създавам.

Благодарна съм за любовта, която изпълва клетките ми.

Благодарна съм за приятелствата, които създадох.

Благодарна съм, че приятелствата не ме предадоха.

Благодарна съм за сълзите, които съм проляла.

Благодарна съм на хората, които са ги заслужили.

Благодарна съм за прошките, които съм дала.

Благодарна съм на всички, които са ме изоставили.

Благодарна съм, че истината никога не закъснява.

Благодарна съм за направените изводи.

Благодарна съм за интуицията, с която съм дарена.

Благодарна съм за упорството да продължавам.

Благодарна съм на провалите, че ме научиха да опитвам отново.

Благодарна съм на родителите си за това, което са направили от мен.

Благодарна съм, че знам какво е дом.

Благодарна съм на бившите, че са ме обичали.

Благодарна съм на хората, които разбраха думите ми.

Благодарна съм на тези, които разбраха мен.

Благодарна съм за радостта и ежедневните усмивки.

Благодарна съм за всички удивителни, които съм написала.

Благодарна съм за прочетените книги.

Благодарна съм на пропътуваните километри.

Благодарна съм за добрата компания.

Благодарна съм за лошите моменти, на които после съм се смяла.

Благодарна съм на вас, виртуални хора, че успяхте да ме почувствате близка.

Благодарна съм и на утрешната дата.

Без всичко, изброено по-горе, никога нямаше да бъда себе си.

02:21, 20 юни 2011

2011-06-20T02:25:00.010+03:00

***

В работен ден не бих се събудила толкова рано без намесата на поне три аларми и мисълта, че някаква неотложна задача трябва да бъде свършена. Не бих скочила от леглото веднага и не бих се разхождала без посока, повтаряйки си на глас, че щастието на цвят е зелено. Зелено е.

***

Палачинки с кленов сироп. Прилив на енергия. Прилив на носталгия. Той и там ми липсват. Телефонът звъни и си казвам, че денят не може да бъде по-хубав. Само за да се убедя по-късно, че може.

***

"Черната кутия" на Алек Попов лежи на тревата до мен. Поредната книга, която ме накара да се гордея с родните ни автори. Ако не сте си я купили - няма какво да чакате. Книгата е от онези, които се четат на един дъх и повече не се отварят, защото неочаквано са се оказали запечатани в съзнанието. Не знам защо чак сега попадна в ръцете ми.

***

Отново се рея в небето. Буквално. Недостигът на въздух 1000 метра над зелените поля долу е стряскащо възбуждащ. Искам да изкрещя преливащите в мен чувства на облака, който ме обгръща, но устните ми просто са застинали в широка усмивка. В някой предишен живот трябва да съм била птица.

***

Звездите са толкова близо, че единственото, което ме спира да се пресегна и да си взема една, е страхът да не угасне в ръцете ми. Не виждам нищо друго, освен блясъка им на фона на черното небе. В нощ като тази кучетата винаги лаят, щурците винаги свирят своята песен, птичките чуруликат, хората спят. Пак съм сама. И сякаш точно тези редове съм ги писала някога. Няма коли, няма улични лампи. Дори луната се е скрила някъде...

Чудя се дали природата понякога се изморява от своите клишета?

А всъщност е фантастично. Едва ли някога съм използвала тази дума. Утре се гмуркам в градския шум и ще осиновявам куче. Животът отново ще натисне бутона play и всичко ще си тръгне по старому, с една голяма бяла муцуна, която само иска да бъде обичана. Фантастично е единствената дума, която ми идва наум.

***

Не знам дали съм родена под щастлива звезда, но със сигурност заспивам под такава. А утре официално ще е лято...

хубаво утро

2011-06-15T11:52:00.001+03:00

Ако някой излее сърцето си на хартия,
сгъне листа на четири,
сложи го в плик
и го остави на възглавницата ти,
докато все още спиш...

...не ти остава друго,

освен да изпиеш светлината от думите

и да напълниш с блясъка им очите си,

за да е по-широката усмивката му,

когато се върне при теб.

любовни упражнения

2011-06-06T19:01:00.001+03:00

- Какво четеш?

- "Любовни упражнения".

- Искаш ли да оставиш книгата и да се поупражняваме?

- Мисля направо да те изпитам.

***

- Защо плачеш?

- Преди 31 години е починала.

- Героинята в книгата ли?!

- И двамата още я обичат.

- Аз те обичам повече.

***

- Пак ли си с тази книга?

- Чета биографиите.

- Искаш ли да напишеш моята?

- Искам да ти напиша приказка.

- Може ли да е по гърба ми?

***

- Не е задължително да я прочетеш за един ден.

- Вече я прочетох.

- И какво научи?

- Че си ужасно досаден, когато чета.

- А ти си толкова секси...

***

- Ало?

- Прибирам се да те схрускам.

- Не може сега, зает съм.

- Така ли? Какво правиш?

- Любовни упражнения.

- И как се казва тя?

- В момента точно - Любен Дилов-син.

циганката

2011-06-06T11:11:00.006+03:00

Събуди се рано. Ядоса се, че плътните завеси са спуснати и само можеше да гадае какво е времето навън. Усещаше слънчевите лъчи вътре в себе си. Усмихна се. Дори да валеше, денят щеше да е от онези, безметежните, в които времето спираше и съществуваше само тя, нейният свят, книгата й, той. Погледна го с умиление. Спеше дълбоко, тихо, доволно. Ъгълчетата на устните му образуваха лека усмивка, ръката му кротко почиваше на нейната възглавница.

Стана бавно от леглото, изключи телефоните и на двамата и излезе на терасата съвсем гола. Все още нямаше никого покрай басейна. Вгледа се в чистата вода и каменното му дъно, видя отражението си, планината, протегна се. Някъде долу, в ресторанта, се чуваше тракане на чинии и гласът на сервитьорката. Диалектът на местните я забавляваше. Понякога не разбираше какво казват и преповтаряше чутото, за да навърже някакъв смисъл. Долавяше мириса на спомен от детството. На пържени филийки с мед и чай от мента.

По-късно той щеше да я прегърне през кръста, да я целуне по челото и да й благодари за закуската, която беше оставила на масичката до него. Сега просто се обърна на другата страна и продължи да се усмихва насън. Винаги твърдеше, че не сънува. Тя мълчаливо се съгласяваше.

Някаква досадна мисъл се беше загнездила в съзнанието й. Не можеше да я определи точно. Усети познатото тревожно чувство да се промъква под кожата й, нагоре по гърба, тръсна глава, за да го прогони.

- Върни се в леглото. - Беше се пробудил, видя в огледалото, че я наблюдава. Не се обърна. Не можеше да се върне. Мислите й започнаха да се избистрят и вече отнемаха от щастливия блясък в очите й.

- Поспи още малко. Аз ще потичам.

Долу, под въжения мост над реката, беше седнала възрастна циганка, гола до кръста, запретнала дългата си пола, и переше детски дрешки в старо ръждиво корито.

- Добро утро.

- Добро да е. - От три дни бяха тук и всяка сутрин намираше циганката по един и същи начин. Първия път просто я подмина. На втория само се поздравиха. Днес сякаш искаше нещо да й каже. Не знаеше какво, нито как да започне, затова внимателно мина по моста и слезе до брега на реката.

- Чистотата е здраве. Сядай. Аз пера на децата, на внуците. Да са ми спретнати, че иначе хората не ни приемат. Мислят си, че всички цигани сме еднакви.

Седна. Като послушно дете, което току що е видяло майка си. Чувстваше се неловко, не толкова заради голотата на циганката, колкото от учудването, което правилният й изказ предизвика у нея. Засрами се, мразеше да подценява хората. Било то и стара беззъба циганка, с провиснали гърди и ръждясало корито.

- Къде живеете? Горе при другите ли? - В съседното село имаше катун. Беше ходила специално до там, за да ги снима. Двадесетина семейства живееха на пръв поглед безгрижно в полупостроени, полусъборени къщи, децата тичаха боси по прашния път и викаха "Снимай мен, како, снимай ме!".

- А, не. Не сме при тях. Тук живеем, до минералните бани. Работим, помагаме. А ти накъде? На разходка ли?

Кимна. Ръцете на циганката не спираха да се движат. Хващаше дрехата, потапяше я в коритото, насапунисваше я с огромен домашен сапун, търкаше, търкаше, търкаше.

- Разходката е здраве. Здравето е най-важно. И любовта. Без тях двете човек е нищо. Ти защо го остави твоя? Къде е?

Не отговори. Бяха вперили поглед една в друга и се гледаха. Изведнъж й олекна, сякаш й беше разказала всичко, което я тревожеше. Тежестта в гърдите изчезна, мислите отплуваха някъде далече, заедно с мръсната сапунена вода от коритото.

- Ще тръгвам - каза. - Поздрави на семейството. Ти си щастлива жена.

Циганката се усмихна.

- И ти ще бъдеш.

Вече час изкачваше баира нагоре по хълма. Не беше стигала чак до тук. Поглеждаше с любопитство след всеки завой дали няма да се появи някое село, къща, нещо. Беше съвсем тихо, от време на време пред краката й изникваха гущерчета и при вида й бързо се шмухваха обратно в храстите. Чудеше се къде са отишли птичките. Обикновено цялата планина се огласяше от тяхната песен. Днес сякаш нарочно я бяха оставили сама, за да не смущават спокойната сутрин.

Когато слънцето започна да пари по кожата й, реши, че е време да се връща. Беше мислила и премисляла всичко отново и отново. Искаше да му каже. Щеше да измине целия път обратно тичешком, да влезе в стаята, където навярно той щеше да довършва закуската си, и най-после щеше да му признае какво я тормозеше. После навярно щяха да съберат всичкия багаж, без да се поглеждат, и да прекарат последните си часове заедно в пълна тишина на път за София.

Отвори плахо вратата. Беше зачервена и потна от тичането. Беше едновременно напрегната, изморена и превъзбудена. Завесите бяха дръпнати и сега сякаш цялото слънце се разхождаше из стаята.

- Здравей.

- Как си, красавице? Много време те нямаше. Изгоряло ти е нослето.

Трябваше да му каже. Сега, веднага, бързо. В противен случай той щеше да я изпревари с една от онези неустоими целувки и всичко щеше да отиде по дяволите. Замисли се за секунда, огледа вещите им из стаята - точно толкова разхвърляни, колкото бяха и чувствата й в момента. Как щеше да реагира? Щеше ли да понесе мисълта, че тя нощем сънуваше друг?

- Чуваш ли? Къде си се отнесла? - гласът му я стресна. - Бяха много вкусни. И с мед - точно както ги обичам.

- Да, аз...

- Ела тук. - прекъсна я. - Липсваше ми. Толкова те обичам. Понякога си мисля, че без теб бих бил нищо.

В главата й отекнаха думите на циганката. Щеше ли да бъде щастлива? Ако останеше? Ако си тръгнеше? Трябваше ли да търси щастието или вече го беше намерила?

- Ти ела. Хайде. Трябва да те запозная с някого. Отиваме им на гости. На циганското семейство.

life goes on

2011-05-25T20:08:00.004+03:00

Първолично, ми беше казала Тея.

Лежа сред лалетата, птичките, пчеличките и се усмихвам, потънала до ушите в безгрижие.

Смених червения лак с нежно розово, токовете - с бели пантофки. Той каза, че ухая на фрезии, без да подозира колко са ми любими. Твърди, че когато затворя очи и слънцето огрее лицето ми, в сърцето му зазвучава песен. Отсичам по рачешки, че не съм романтична. Защото знам, че той знае, че...

Блогът ми се чете все повече, въпреки че почти не пиша. Щастлива съм. Бих се вляла във вените на всички намръщени, за да почувстват гъдел отвътре. Бих плувала в тях, за да се смеят.

За Надинка съм цикламена, пеперудена, Ничия. Тя знае за щастието и че ние не се измаряме да обичаме. Life goes on. Умората винаги е само привидна.

Днес си припомних как открих Надежда и колко е вкусно мохитото с Тея.

Пилотирах. Научиха ме да правя лупинги. Видях покрива на дома си отгоре и майка ми с кучето в градината. Там все по-силно обичам да се завръщам.

Хубаво е.

my way

2011-05-17T03:49:00.148+03:00

Винаги знам кога луната навлиза в нова фаза. Имам вграден радар за пълнолуДие. Преди ме правеше неспокойна. Сега просто се освобождавам от себе си. Има неща, които може би никога няма да се променят - безсънието и напорът на думите. Откакто не спя в апартамента си, не мога да пиша. Поне не опитвам. Липсва ми гледката през прозореца - безкрайно небе, планина и звезди. Огромната зелена корона на дървото, която виждам сега, не може да замени усещането за свобода, която ми даваше моят прозорец. Но се научих да я откривам в себе си. След като спрях да се търся, щастието запрепуска във вените ми. Започнах да искам същото, което иска животът. Не се противя. Не се измъчвам. Нещата просто се случват, аз също толкова просто ги приемам. Да успееш да се насладиш на момента се оказва интересна философия. Винаги съм я проповядвала, едва сега обаче започвам да я владея. Да живееш, без да изпитваш тревога, си е цяло духовно съкровище.

Постоянно ме питат какво мисля да правя. Постоянно им казвам, че не мисля. Незнанието ме вдъхновява да опитвам нови неща, да бъда по-уверена и да се чувствам в безопасност, каквото и да се случва. Моят дом е моята същност. Навярно това е причината да определят раците като домошари. Може би затова се чувствам добре, където и да живея. Да общувам свободно с всякакви хора и те да не ме натоварват. Животът винаги е въпрос на гледна точка. След свирепа буря имаш два варианта - да се гмурнеш в разрухата, която е оставила след себе си, да страдаш и да я преживяваш отново и отново, или да зарадваш сетивата си със свежия дъх на озон, трелите на птичките, шепота на природата.

Виждам целия фалш около себе си. Хора, водени от правилата на масата. Жени, които използват безсилието на своите мъже да признаят, че са направили погрешен избор. Мъже, които заплащат присъствието на жените си, за да се чувстват по-силни и обичани. Всички - парализирани от страх да не останат сами. Слепи очи, плътно затворени, повярвали, че истината може да ги разболее. По-лесно е някой друг да диктува как да се чувстваш. Не е по-приятно обаче. Ако оставиш живота си в чужди ръце, заради нечие одобрение, постепенно изгубваш представата за собствената си идентичност. Ставаш зависим, обсебен от идеята да се впишеш в представите на външния свят за твоето съществуване. Вече не си себе си. Не си свободен и обвиняваш другите, че те карат да се чувстваш предаден. Забравяш, че решението да си такъв си взел ти, съвсем сам.

Когато мисля за миналото, се чувствам глупаво и това ме радва. Ако правиш нещата, които наистина искаш, няма как да си причиниш болка. Удоволствието, което ми носи всеки нов ден сега, е единственият знак, от който имам нужда, за да знам, че избраният път е правилен. Защото е моят.

той ме бил търсил

2011-05-10T21:09:00.002+03:00

В този живот всеки ден е все по-хубав...

пътувам

далеч от дома

навътре към себе си

стигам до него

той ме бил търсил

едното му око е зелено, другото - кафяво

когато се смее, виждам всичките му зъби

прекрасни, бели, прави

искам да ги обходя с езика си

веднъж
втори път
и отново

зениците ми се разширяват

гладни са

опитват да го погълнат в плътното черно

да бъде блясъкът в тях

после да заслепяват влюбено

всички други очи, в които дръзна да се огледам

ръката му по гърба ми

изписва намерих те

а аз се изгубвам в миглите му

пак да ме търси

там ще го чакам

когато той отпътува

далеч от дома

навътре към себе си

където и да стигне

аз ще съм го намерила

don't you cry

2011-05-02T03:56:00.011+03:00

по магистралата, през нощта, на отворен прозорец, guns n' roses, донтюкрааааайтунайт

give me a whisper
and give me a sign
give me a kiss before you
tell me goodbye
don't you take it so hard now
and please don't take it so bad
I'll still be thinkin' of you
and the times we had...

липсваш ми вече, не искам да ми липсваш, искам, но не толкова силно, не искам да те мисля, ръцете ти, аз в тях, ръцете ти, а дори не си тръгнал още

обичам да ми говориш, някога писала ли си разказ или нещо подобно?
не съм писала, не, никога, само рисувам във въздуха с устни
нарисувай нас тогава, бавно, не спирай
нарисувай е глагол от свършен вид, махни му представката
не те разбирам, лъвче, не те разбирам
ти си лъв, аз съм раче, виж звездите колко са хубави
ела тук, гушни ме, от раче и лъв става глупаче
като мен и теб, когато сме заедно
защо намали?
не искам да стигаме
аз ще се върна, ти ще ме чакаш ли?
замълчи, целуни ме, думите ги отнася вятърът...
вярно, но причина ли е това да пренебрегваш стойността им
ако не знаеш колко много струват те за този, който ги спазва?

страх ме е да те чакам, ще ме докараш до лудост, ръцете ти, аз в тях, това как се забравя? песента свърши, искам пак да я пуснат, искам да спра, точно тук

слез от колата, да потанцуваме
ти си луда, напълно побъркана
това ми е хубавото, нали така казваше?
и пак ще го кажа, глупаче, с теб всичко е хубаво
искам си моята песен, това не е блус, бързо как се рисува?
тогава спри, да се сложим на пауза
и някой друг да ни нарисува?
махни представката, ние с теб няма да свършим
да разваля ли сега романтиката?
ах, ти! глупаче...
не искам да тръгваш утре, не мога да чакам
можеш, разбира се, лъвът може всичко
но аз съм раче
не знаеш ли? раците могат дори повече...

pure happiness

2011-04-26T01:18:00.002+03:00

Pure happiness.

Няма какво повече да добавя.
(нито да отнема)

Снимка: Fergal O'Callaghan

шах

2011-04-21T02:29:00.001+03:00

Той знае, че не обичам да чакам,
но няма представа колко търпелива мога да бъда.

Избира си тактика, за да не допусне грешка,
и не разбира, че тактика няма.

Аз вече съм го избрала.

бяло

2011-04-19T03:52:00.000+03:00

Той не говори български, но толкова много я обича, че татуира името й по цялата дължина на ръката си. На кирилица. Любовта обаче има различни планове. За Нея всичко приключва.

Принудени да поживеят заедно още малко в останките от потушения пожар на тяхната връзка, този следобед Той спи на дивана, а Тя простира дрехите им. Цялото пране е в мастилени петна - от новата му татуировка. Опитал се да я заличи - Нея, с огромна удивителна върху името й.

- Представям си колко го е боляло - казвам.

- Да, наистина е огромна! Това са страшно много убождания с иглата!

- Не, имах предвид сърцето колко го е боляло...

И Нея я боли сърцето. Мастилото по любимите дрехи, които повече няма да облече, петната, за които Той не е виновен - не може дори да му се развика, да го обвини, че е съсипал всичко, както е направил с връзката им, неволно, без да разбира как е изтичала от ръцете му ден след ден. Защото и за това не е виновен. Защото просто така се случва.

Боли я да знае, че Той все още я обича. Че би изписал името й отново, дори върху раната, с бяло, както я вижда в представите си. Но най-вече - защото Той не разбира, че от бялото боли най-силно. И че никога не остава бяло.

превръщам блога си в дневник

2011-04-18T21:33:00.000+03:00

Паднах. Заклещих си тока в една фуга, докато се опитвах, притичвайки, да стопя поредното ми безсрамно закъснение за поредната важна среща. С четири огромни папки в ръцете, дамска чанта, наподобяваща куфар, и страхотния букет от лалета и нарциси, който най-сетне получих. Паднах, защото се разминах с едно прекрасно мъжко творение на природата, от което не можах да откъсна поглед. Голямо творение, с големи, здрави ръце, които ме вдигнаха от земята, а после и всичкия ми багаж. Когато на човек му върви, му провървява дори и с падането. Истината за излизането от дупките на депресия или лош късмет, които понякога се изпречват на пътя ми, е, че веднага, щом покажа глава от тях, животът започва да компенсира цялото инвестирано в него търпение.

За утре имам планирана двойна среща. Не трябва да правя така. Не трябва.

Истерична клиентка ми крещи по телефона за трети път днес. Часът е 21:20, все още съм в офиса. Тайничко съжалявам, че не мога да се пресегна през слушалката и просто да я стисна за гърлото. Иначе съм любезна, много.

Превръщам блога си в дневник, за да не мога после да се оправдавам, че написаното тук е измислица. И без това никой не вярва, че пиша, само когато лудостта ми или погълнатият алкохол имат какво да кажат. Ето, сега съм буквално и преносно трезва. Работя по един сайт, пиша статии, които по принцип не бих вместила в това ми романтично пространство.

Междувременно говорим с Енгри в skype за лъжата, питам кога за последно е излъгал. Казва ми нещо лично, нещо тъжно и стигаме до баналния извод, че най-често лъжем себе си. Че сме щастливи. Или за да (си мислим, че) сме щастливи.

В тази връзка, трябва ми снимка на щастлива възрастна двойка за една статия. Търся първо в българските сайтове, за които имам абонамент и не се налага да плащам допълнително. Под критерий "възрастен" излизат болни на легло. "Пенсионер" води до снимки на грохнали самотни старци, седнали на изпочупени пейки в парка, с още по-изпочупени клони на дърветата в него. Критерий "щастие" ми изкарва инцидент в Благоевград и някакви тибетски лектори, "семейство"-то пък е ромско, има поне хиляда снимки. Беззъби, озверели лица или посърнали погледи - нещо като напомняне за българската действителност ли беше това или лошият ми късмет от изминалите седмици настоява да напомня за себе си? И каква, по дяволите, е тази действителност, ако в същото време получавам 25-годишен Chivas като подарък от един старец, в чиито апартамент живях под наем преди години? Сетил се за мен човекът, като минавал под прозореца на моя офис, влязъл в съседното магазинче и ми купил бутилка "за спомен". Щял да се връща се в Швеция - храната в българските ресторанти повреждала стомаха му.

"Страната на ограничените невъзможности", беше казала Милена Фучеджиева, "това е светът, когато си мрачен." Слава богу, не съм мрачна вече. Грее ми душата, лицето, очите, статусите във Facebook, Twitter и всички останали социални мрежи, на които започвам да отмъщавам за обсебването. С обсебване.

Животът е хубав, дори когато нищо не е наред. Ако не вярвате, просто (си) подарете цвете.

full value

2011-04-16T05:08:00.001+03:00

Love Is Found на Sade и shut up and write на Тея Дия са като чай с канела и джинджифил преди лягане. Топло-възбуждащо, приятно-отпускащо заключение, че единствената компания за всеки знам-точно-какво-искам етап е тази на хора, които знаят точно какво искат.

Масовият негативизъм, който е напоил въздуха, прави дробовете ми по-еластични. Вдишвам всичко. Отсявам непотребното. Давам му себе си, за да си тръгне по-бързо. Когато даваш, интересът се губи. Така сме устроени. Не искаме лесно. Трябват ни рани, които да лекуваме. Някой някога е заблудил всички, че нещастието ражда таланти, които създават шедьоври, които хранят другите болни души.

Ситостта на душата е равносилна на смърт. Кръговрат в черно.

Душата трябва да се държи гладна, за да търси винаги още парчета съвършенство. Трябва да бъде заблуждавана, че е възможно да ги събере всичките. Да иска цялост. Колкото по-глупава, толкова по-лакома, толкова по-добре. Наредимите пъзели се продават в кутии. Житейските са различни - нямат рамка, от която да започнеш. Имат продължения само.

Черният кръговрат винаги бърка играта. От пъзела прави лабиринт, който не води до никъде. Единственият възможен изход е обратно към вътрешността, към глада на душата за чисто. Новото е на пиедестал, старото трябва да се архивира по степен на непотребност. После да се отсява. После да се издишва.

лалета, зюмбюли, нещо пролетно

2011-04-07T22:41:00.001+03:00

Сънищата ми стават все по-безсмислени - голяма нефризьорска ножица и аз, като един магьосник-коафьор, с три бързи движения превръщам собствената си коса в безупречно късо каре с прав и равен бретон. Освен това съм боядисана в черно.

"Ако сънуваш, че сам се подстригваш, значи сам си навличаш беди и проблеми."

А говорещи кухненски уреди? Те какво означават? Един много пиян хладилник, невротизирана микровълнова, незадоволена готварска печка и преуморена миялна машина, всичките едновременно крещят "върни сееееееее". КОЙ?!

Една муха е паднала по гръб на масата и се опитва да се обърне. Бившата на бившата на най-добрата ми приятелка иска да й помогне, това вече наяве, а аз се чудя точно кога реалността започна да придобива такива абсурдни измерения.

Останала съм без капка лиричност.

Време е някой да ми подари лалета, зюмбюли, нещо пролетно. Фрезии не - любимите ми неща сама си ги купувам.

На мухата й било лошо. На мен не ми е. Всичко друго ми е, но не и лошо. Април не иска да свършва, дори не се и преполовява, следващото пътуване е чак след месец, следващата любов - кой знае, следващият проблем със сигурност вече ме дебне от някой ъгъл. Не ми е лошо обаче, не съм по гръб, не ритам с крачета, ще се пръсна от сила, не мога да се разплача, не ми се вика, вика ми се, но от друго, крещи ми се даже, искам да драскам с нокти по кожа, да скубя коса, да е къса, гъста, тъмна. Спирам.

Тази вечер съм във вражеския лагер. Да живее лесбийското царство.

просто не ми се лъже

2011-04-05T17:05:00.001+03:00

Не знам какво им е положението на звездите, нито в коя фаза е влязла луната, и ако влияят по някакъв начин на ситуациите, в които постоянно попадам, го правят направо критично. Щом на първи април не са успели да ме излъжат, означава ли това, че светът трябва да се шегува за моя сметка на всеки следващ ден? Или като влезеш в каръшкия цикъл, си оставаш там, докато... какво?

Едно хубаво нещо има обаче. Бившите ми просперират. Съвсем сериозно - един по един, не мога да им се нарадвам. Превключвам си с дистанционното и хоп - едни познати очи се взират в мен от екрана, изгледах цяла серия от Стъклен дом заради тях. Другия ми го пуснаха в новините, не го бях виждала с вратовръзка. Годините разхубавяват мъжете, костюмите също.

Ако се бях интересувала повече от политика, нямаше да се втрещя и на великото заседание миналата седмица. Етикетът ме забавлява истински - трудно е да се обръщаш към някого на Вие, ако единствените ти мисли в този момент са дали следите от изгорено по хълбока му след секс до ютията са успели да изчезнат напълно. Трябваше да си повтарям "Съсредоточи се, Йоана, съсредоточи се!", почти като на сеанс по медитация, за да не ме изпепелят собствените ми пламнали бузи. Оммм.

Тея е права за ендорфина. Тея е права за много неща, но съм убедена, че греши за Овните. Имам теория за родените между 21 март и 20 април, честит рожден ден, между другото. Пожелавам ви да не се отегчавате. И да бъдете здрави, разбира се.

Отбелязвам си да проуча историята на Деня на лъжата. Трябва да има някакво обяснение нетърпимостта ми към тази дата и към самия месец изобщо. Сега си спомням, че миналият април също беше критичен. Блогът говори. Лоши неща съм писала тогава.

Иначе съм добре. Нищо не може да ме ядоса. Нервите ми са затъпели.

Гледам как ден след ден приятелите ми провалят връзките си, браковете си, а аз не мога да заема тяхната страна. Обективна съм до степен да ми се сърдят, че не съм пристрастна и не знам как да обясня, че просто не ми се лъже. И подкупи не ми се дават, не искам да споменавам с лошо системата, всичките системи и нетърпението на някого да изчака каналния ред.

Ендорфин.

Веднъж, само веднъж ми се беше случвало да се влюбя от пръв поглед, както си е по книгите. Що за глупост е да се случи отново, в друг град, където не знам дали ще се върна, и аз просто да избягам?

Пак си изгубих съня.

'cause I can go the distance

2011-03-31T04:42:00.003+03:00

"Беше до мене
и по-близка до мен от сетивата ми."

(Не е ли най-безумно красивият стих това?)

Никога няма да се запитам бях ли. Правилният отговoр тук е, че ти не беше.

За момент си помислих, че отново се връщам в познатия ад. Омагьосаният кръг на мълчанията обаче не ми понася, води ми се диалог. В не(до)изказаното до-то ме мъчи. Праща ме там, откъдето идвам, не дава път на новото, усещам, че ме влачи, а не обичам да пренебрегват крилата ми.

Дадох си време този път, черновите ще си останат такива. Чета се и не се познавам, пиша писма, отворени - не защото остават без отговор, а защото съдържанието им се изнизва, изплъзва ми се дори на мен, празни са някак, без характер.

Взеха ми времето всъщност - онези работни занимания, които те карат да си мислиш, че второто ти име е Deadline, фамилията - да си забравиш, а телефонът ти сякаш става неразделна част от тялото, дори когато е изключен, защото срещата е на толкова високо ниво, че ти се завива свят като погледнеш надолу.

Нищо друго не може да ме доведе до такава еуфория, освен работата ми.

Доволни усмивки, наздраве и успех на всички, краят на работната седмица е отпразнуван.

Следва багаж, пътуване, дълъг уикенд с момичетата, смях, смях, смях, накрая някоя ще се разчувства, ще ни просълзи, ще си кажем колко се обичаме и животът ще ни се струва по-хубав от всякога.

Back to myself. Адът винаги ми е харесвал, когато ме качва обратно на земята. Да се завърнеш в добрата си кожа е като прераждане. Казаха ми, че се храня с души. Прави са - закусвам с моята собствена, парче по парче я раздробявам, само за да разбера, че на вечеря пак ще е цяла.

А Distance на Schiller е способна да ме зареди с достатъчно любовно настроение, за да заменя всяко "бях" с "ще бъда".

Обичам да съм си аз.

Bienvenido a la república independiente de mi casa.

Снимката е от тук.

този блог е нищо

2011-03-26T13:12:00.001+02:00

Ако напиша, че съм се омъжила,
че имам две деца -
едното тъкмо е проходило,
а другото с букварчето се учи как да срича,
ако косата си опиша, че е руса,
че вече не обувам токове
и мога да приготвям суши,
ако съпругът ми безкрайно ме обича,
на работа отивам точно в седем
и всичкото това измисля в думи,
тогава ще повярваш ли, че този блог е нищо,
че мога да говоря за каквото искам,
защото в мислите си стигам надалече?
Че само твоите ръце са ме докосвали?

Не бих могла да дишам без въображение.

безкрайно

2011-03-26T04:30:00.000+02:00

Безкрайно двама,
безкрайно твоя съм.
Безкрайно можеш ли да ме обичаш?
Безкрайна да ме лъжеш, че ще бъда?

Безкрайно можеш ли по пътя да вървиш?
Безкрайно да се вричаш, да гориш безкрайно,
Без край да бъдем аз и ти,
ще можем ли безкрайно да се случим?

Без край, когато само края виждам,
ще бъдеш ли до мен,
безкрайно за ръка да ме държиш?

Безкрайни, само аз и само ти.

изневярата не е за всеки

2011-03-25T17:48:00.004+02:00

Снимка: Gopan Nair

Халката на пръста не може да попречи на ръката да се свие в юмрук. Юмрукът, волно или не, се свива винаги с определена цел и тя никога, никога, никога няма да доведе до нещо хубаво.

Любовта не е за всеки. Изневярата също. Ако не вярваш в себе си, на каква война си тръгнал? Срещу кого? Вятърните мелници отдавна не са на мода, а истината е най-малкото, което можеш да си подариш.

Защо отказваме да разберем, че тя е крехка? Точно като този пух. Толкова мека, нежна, чувствена, беззащитна, цялата й сила се състои в красотата на това, че не е опорочена. Случи ли се - загива. Любов. Би трябвало да се страхуваме от тази дума, от нейната мощ, да се грижим за нея усърдно всеки ден и минута, докато някакви силни, нетърпими мускулно-скелетни болки неизбежно сгърчат ръцете ни и свиването на пръстите се окаже невъзможно, просто така, заради старостта, а не от похотливи пориви, не от комплекси, от борба за доказване, от самота.

* * *

Защо се събуждам в чуждо легло тази сутрин, в червени чаршафи, които измарят очите и не дават комфорт на тялото ми? Защо не избрах моите завивки, където едни топли, обичащи ръце очакват да ме обгърнат с интимности? Където миризмата на палачинки ще гъделичка ноздрите ми, когато се събуждам, а слънчевите лъчи ревностно ще се преплитат с пръстите на този, който сега трескаво набира моя номер, притеснен, изплашен, неразбиращ липсата ми до него и нежеланието ми да бъда там, измъчен от мълчанието, наглостта, която ще преглътне на малки дози, докато измислям някаква безочлива лъжа, изморена и недоспала, недоволна, не получила това, което дори не съм очаквала и да получа, защото в крайна сметка всички искаме любов? Какво ни дава следващата бройка, новото опитомено, покореният връх? И що за връх е това, щом тялото ми бърза да се слее с топлата вода и ароматна пяна от сапун, да се намъкне в снощните ми дрехи и тихичко да се изниже през вратата, с несресана коса, безизразно лице? И да забрави.

* * *

Питаш ме дали е отмъщение - не е. Нямам на кого да отмъщавам, освен сама на себе си, за това, че не обичам достатъчно него и прекалено много - теб.

каменно

2011-03-24T16:42:00.000+02:00

Не идвай. Не сега. Не когато

пръстите ти са изморени от разходки по тела, които не им принадлежат.

Не искай. Не така. Не защото

останали без път отново, краката ти не знаят накъде да продължат.

какво ново

2011-03-21T23:05:00.004+02:00

Надежда ме пита това последното по действителен случай ли е или така си ги представям нещата. Кои неща?

Тук всеки случай е действителен, защото съм го написала. Мечтаното и измечтаното са само в главата ми и все още никой няма достъп до тях.

Днес осъзнах, че не бих могла да напиша роман. Дори да имах данните, търпението ми нямаше да го понесе. Щях да стигна най-много до втора глава, а понеже обикновено съм лаконична, първата щеше да е наистина кратка. Търпението следва да бъде част от данните, не виждам друг вариант.

Междувременно Тея ми направи хороскоп, Йоаноскоп, малък наръчник за това доколко (не) познавам себе си. Там има една част за работата в екип, изкарване на пари от работата в екип, та дори и за писането в екип. Интересното е, че откакто се помня, съм постигала успехите си сама. Признавам, че имам проблем с представката съ- "в състава на съществителни имена със значение за съвместност, взаимна връзка с това, което е назовано с мотивиращото име, напр. съавтор, съгражданин, състудент, съучастие". Бих добавила и съжителство, но за това писах вече съвсем наскоро, да не ви отегчавам.

Напоследък се говори много за писането на блогърите, за сериозното писане и за писането изобщо. Хубаво е да се говори за това. Писането води до четене, а четенето - до по-хубави неща. Сега забелязвам, че този пост не го пиша за себе си, а за вас, което донякъде ме озадачава, до голяма степен ме дразни, а в същото време продължавам и определено смятам да довърша този пост. Навярно съм се качила на някаква грешна вълна̀. Освен ако наистина не се окаже, както твърди Тея, че "Меркурий рулз". В такъв случай не знам какво трябва да правя.

Липсва ми кучето. Изпратихме го на оплодителна ваканция в слънчева Испания, надявам се да се върне скоро и победоносно да "размаха опашка". Опашката е в кавички, защото тя (кучето) всъщност няма такава. Жалката претенциозност на породите.

С прискърбие съобщавам, че пиянските вечери НЕ са започнали да ме отегчават. Колкото по-разточителни, толкова по-...разточителни. Това много ли е лошо? (Ако да, дефинирайте много).

Бях обвинена в извратен вкус от човека, признал две минути след това, че правя най-хубавите подаръци. Аз ли не можах да го разбера или парадоксите са на почит в този объркан свят?

Изживявам тежко световните драми, не ми е уютно да живея между катаклизми и луди диктатори, от думата война ми избиват обриви по челото, просто няма от какво друго да са. Не се шегувам. Не понасям шегите, произтичащи от, свързани с, касаещи дори бегло нещастието на хората по света И У НАС. В тази връзка, започвам да чета "Апокалипсисът е дело лично" на Николай Фенерски. Звучи ми като... ами, правилната вълна̀.

P.S. Ти също ми липсваш, сестричке.

June 17, 2008 7:56 PM

2011-03-21T18:32:00.008+02:00

"Знаеш ли за какво си мисля точно в този момент?

Спомням си как те заведох на вечеря в онзи толкова романтичен френски ресторант на брега на морето, където, за да стигнеш, трябва да минеш по малко дървено мостче, осветено с десетки факли.
Представям си те облечена в дългата черна рокля, с която вятърът обича да играе пред очите ми, и обувките на висок ток, които ти подарих, когато те видях, увити в най-прекрасната от всички опаковка - твоята усмивка. Виждам те с лек грим, много елегантна, с типичната уверена походка и леко вирната брадичка (само ти можеш да стъпваш така, сигурен съм, сякаш целият свят е в краката ти), хващам те за ръката, стискам я, за да разбереш, че нямам никакво намерение да я пусна, да пусна теб, оставяме мосчето зад гърба си, а на входа ни посреща Maitre d', за да ни настани. Ти вече усещаш, че съм се погрижил за всичко - най-хубавата маса е нашата - от нея се вижда само как морето се слива в безкрайна прегръдка с огромната луна, която случайно днес е и пълна и сякаш ни се усмихва, когато двамата с теб срещаме погледите си. Дърпам стола, за да ти помогна да седнеш, и усещам парфюма ти, много нежен, харесва ми. Не те оставям да разгледаш менюто, защото искам да избера аз. В началото се колебая, не искам да се объркам, знам, че обичаш риба и всичко морско, това не и това не, все още се колебая, voilà, ето го. Викам сервитьора и му давам точни инструкции, чудя се дали няма да ме изненадаш сега, като проговориш и френски, усмихваш се, консултирам се с теб за виното, както винаги правиш чудесен избор, и нека да е много студено, s'il vous plaît, добавяш, усмихвам се и аз.

Давам си сметка, че ревнувам от вятъра, сега се е заиграл с косата ти, един непослушен кичур пада на челото ти, посягам да го отместя, ти ме оставяш. Гледаш ме в очите, дръзко, с лека усмивка в крайчеца на устните, думите са излишни, но казваш, че романтиката те опиянява. Мисля, че дори луната, която не спира да ни наблюдава, вече е разбрала всичко.

Най-после сервират вечерята, малко съм нервен, исках да те изненадам, някога опитвала ли си го? Отговаряш, че не си. Харесва ли ти? Кимаш с глава в знак на съгласие, но нали си от България, винаги се чудя това да ли е или не. После твоето "да, глупчо" ме кара да се изчервя.

Вечерта изтича между погледите, които си разменяме крадешком. Спокойна си, разбирам по леко отпуснатите ти рамене и се оставям чувството да завладее и мен. Безусловно, както винаги е било.

Фантастична е, мисля си, забивам поглед в деколтето ти и си втълпявам, че от него дори ми се завива свят, да, фантастична.

Говорим, смеем се, говорим, бих искал да спра времето, но не се осмелявам да ти го кажа, знам, че ще го обърнеш на шега и този път не просто ще се изчервя, а ще стана направо лилав. Най-хубаво е, когато споделяме мълчанията си, както само старите спътници в живота успяват да го правят.

Струва ми се, че и двамата мислим за едно и също и бързам да поискам сметката. Плащам и оставям голям бакшиш, както би направила ти, въпреки че тук това не е прието. Намигам съучастнически на луната, чувствам се като мошеник, сключил първата честна сделка в живота си.

Връщаме се на мостчето с факлите и те моля да спреш. Отново усещам уханието на твоя парфюм, този път по-силно, по-наситено. Трябва веднага да те целуна, но преди това решавам да те попитам... Ще се омъжиш ли за мен? Не отговаряш. Смущавам се, ръцете ми започват да се потят от страх да не съм избързал, но после си давам сметка, че просто си играеш с мен. Най-после кимаш с глава, придружено с едно тихо, но категорично "да", за да избегнеш вечното ми объркване. Целувам те. Целуваш ме.

Излизаме на улицата, спирам такси. Устните ни се сливат отново в безкрайна целувка и както обикновено шофьорът няма представа къде да ни откара..."

(don't) live with me

2011-03-18T06:14:00.001+02:00

Нощта, която прекараш в блаженство от самотата на собственото ти легло, е знак, че е дошло времето да се отървеш от човека, който в същата тази нощ не ти липсва.

Липсва ми самотата.

- Не ме ли обичаш?

Какво да ти кажа. Да ти обяснявам какво е обич ли? Да ти напомням колко често мисля за теб? Как бързам да се прибера, за да не скучаеш? Да ти купувам цигари на път за вкъщи, защото знам колко точно са ти останали в кутията? Да готвя, когато въобще не съм гладна, и да пека сладки, когато съм на диета? Нямам време за думи. Няма причина да ги изговарям.

- Обичам те.

Не ме гледай с неразбиращ поглед. Обичам теб и всички хора, с които обграждам себе си. Не ме карай да се натъжавам. Върви си, преди присъствието ти да ми е натежало. Искам да затворя вратата зад гърба ти и да си спомня колко голямо е всъщност леглото ми и защо обичам да спя с четири възглавници.

- Защо ми го причиняваш? Какво не ти дадох?

Това ли е? Това ли е въпросът? Кой какво даде? Не помня нещо да съм ти искала. Не помня и да съм взела от теб. Аз просто нямам какво повече да ти дам. Не желая да полагам усилия. Не искам да разполагаш с пространството ми. Искам целия гардероб за себе си. Искам достатъчно тишина вечер, за да може уличният шум и лаят на кучетата да могат да ми досадят.

- Всичко ми даде, прекрасно го знаеш.

Остава само да разбереш, че е време да тръгваш. Без драми и сълзи, без "втори шанс", "нов опит" и тряскане на вратите. Наистина не искам да ме изнервяш. Виж колко съм спокойна, виждаш ли? Това е, защото броя минутите до бутилката вино, която този път ще стигне. Ще пия сама и няма да вечерям. Ще слушам само музика, която обичам, и после може дори да заспя на дивана.

- Не си го преживяла още, нали? За него ли мислиш?

О, преживяла съм го. Толкова пъти съм го преживявала, че наистина не мога да го изгоня от мислите си. Точно както и теб от дома си. Защо проблемът винаги се прехвърля на бившия? Толкова ли е трудно да се приемат фактите? Защо просто не осъзнаеш, че дълбоко в моята същност най-много обичам себе си? Хайде, наречи ме егоист.

- Той няма нищо общо.

Не обвинявай и себе си. Съвсем излишно е да го правиш. Не виждам причина, за да останеш. Това е най-голямото основание да искам да те няма. Успокой се. Бъди разумен. Не превръщай вечерта ми в клише. Съседите не обичат скандали. Съседите не обичат и теб, защото се смееш силно, а стените са тънки.

- Ако сега си тръгна, повече няма да ме видиш.

Ще те видя и още как. Ще се виждаме още много пъти. Дори да не искаш, градът е малък, светът е малък и двамата обичаме любимите си места прекалено много, за да се откажем от тях. Не го мисли. Неизбежно е. Ще ти бъде малко тъжно, понякога неприятно, а може пък да ми се зарадваш. Колкото повече се застояваш тук обаче, шансовете ти за последното намаляват.

- Ще ми липсваш.

Когато спре да ми липсва самотата.

11 март 2011

2011-03-16T00:08:00.000+02:00

Япония.

Ужас в очите на милиони безпомощни същества, изправени пред жестокостта на Майката Природа. Ръце, събрани за молитва. Плач. Паника. Ръце, събрани за молитва. Плач.

Зловещо е.

Някой до мен казва, че е въпрос на време да разберем колко по-страшно може да стане. А времето там сякаш е спряло. Сякаш е свършило. За хората, които изчезнаха безследно, за тези, които останаха без домове, без деца, без родители, без бъдещето, което са планували до вчера, без сигурност.

Мислите ни са с вас. Молитвите ни - за вас. Господ да пази Япония.
Чувам тези думи десетки пъти на ден. Сама ги изричам и свеждам мълчаливо поглед, не защото не съм вярваща, а защото знам, че за пострадалите в Япония сега Господ сме ние, хората със сърца. Техният страх, нашият страх днес от това, което се случва, и от онова, което би могло да стане, сълзите, безкрайните часове, струдените нощи, думите, които не могат да дадат утеха... Прекалено голяма е мъката им. Прекалено страшно е.
Замислете се. Мислете за тях. Бъдете с тях. Помогнете им.
Дарителски фондове вече са открити. Кошмарът няма да свърши с вашето левче, раните и загубите ще тежат поколения напред, спомените ще ни връщат отново там - тук - днес и сега, но техният свят е и наш свят. Километрите, които ни делят от Япония, не я правят далечна. Не отминавайте мъката.
Да бъдем човеци.

а старата любов...

2011-03-13T03:44:00.006+02:00

В drafts на телефона ми: "и аз те о".

Без "здравей" и "довиждане" да те виждам е по-лесно.

Когато пиша за случили се неща, усещам липса. Няма го чарът в сбъдването на думите ми после.

Алкохолът ме превръща в змия, която сменя кожата си. Оставам гола, само по чувства. Без може би. Без очаквания за утре. Без спомени за отминалото. Има го само този момент, изолиран от шум и от болка, откъснат от времето ми, на пауза.

Заспивам.

Сънувам те.

Събуждам се.

Съжалявам.

Нахлузвам кожата, свалям ти маските. Разумът не се бори с чувства. Тялото ми не страда от отсъствието ти. Че те няма до мен е успокоение. Ти не запълваш празнини - ти носиш още.

Любовта пълни сърцата, моето е преляло. Дори и с дупките, които си ми оставил.

"Freedom, baby... is never having to say you are sorry"*, казвам на излизане от клетката.

Ключът е в главата ми.

*The Devil's Advocate Movie

осмомартенско

2011-03-08T19:52:00.010+02:00

вечерям морал и няма вкус на нищо

на кого да простя, че е приковал към гърдите ми

надпис "обичам те"

с ръждиви гвоздеи

кръвта се пие чиста - да не пресяда на гърлото

потече ли ръжда във вените, се получава безвкусица

от още една нямам нужда

а и какво му е на виното?

носят ми рози и прецъфтели кокичета

щастливци са тези, които рисуват пътища

а не чувства

и знаят кога да започнат и къде да завършат

тълкувам картите от всяка колода различно

била съм котка, а не съм се научила

да падам правилно

сега пак съм на колене в чинията

чакам дъждът да отмие пътеките

за да не ми стане скучно

с пагубно его гарнирана

напук на диетите себе си доизяждам

гола

2011-03-07T23:36:00.000+02:00

Толкова любов има в душата ми, че я държа разсъблечена, за да облека болката на други...

сега знаеш

2011-03-06T10:40:00.027+02:00

Сега знаеш.

За думите на песните и вятъра през открехнатия прозорец. За разстоянието, което ни дели, когато докосваш ръката ми. За горчивия вкус на цигарата по езика и треперещите пръсти в осем сутринта. За познатия път, на този завой, помниш ли, аз помня също; препускат спомени, препускат и мислите ти, нас ли търсиш или и ти като мен се давиш в тишината? Толкова близо си и толкова бях близо.

"Трябва и не трябва да съм тук, трябва и не трябва да мълча. Стискам устни, за да не разваля магията, още малко остава, за да се слее дланта ми с твоята - там, където времето спира и се ражда денят - нашият ден, твоята гибел; отново назад и отново навътре, сякаш винаги е било така, сякаш пак съм твоето слънце и в очите ни танцуват усмивки, а ти си отворена книга, в която бавно пристъпвам, прелиствам, прочитам, задрасквам, дописвам. Аз съм твоят автор, без мен ти сам се измисляш, неистински, като клетвите, които шептиш за утеха на тъгата по миглите ми, за самотния вик на открехнатата врата, която оставям след себе си всеки път, щом успея да измъкна ръката си от твоята."

Това написах на салфетката.

Но вече знаеш.

За празното между редовете, за глътките, които засядаха. ЗА ТЕБ. За тежестта, с която ще си легнеш, за липсата на усещането, че някой те усеща. За студа.

А днес е ден за прошка.

Усещаш ли? Студът е този път отвътре.

Прости ми, че не искам да те стопля.

пълнолуние

2011-02-25T03:00:00.008+02:00

Лунната светлина слага край на дългото им пътуване, но не са изморени, не са носталгични, не. Изпратих ги в неизвестното, дадох им грешна карта, счупен компас, взех им храната, топлите дрехи, оставих ги жадни и заличих следите към мен, бедни сирачета. И най-после заспах, спах дълго и непробудно, липсата на мисли прави клепачите тежки, вдишването - дълбоко, тялото се отпуска, потъва, слива се със завивките, косата се разпилява по възглавницата и насища въздуха с аромат на ирис и мандарина. Но ето ги пак тук, подпрени на леглото, мачкат белите чаршафи, опипват кожата ми, гледат ме и шептят познати думи, усмихвам се, заспивам отново, те са част от съня, казвам си, нека поспя, нека поспят с мен, ето ви тялото ми, топлината, дъха ми, останете така, тази летаргия си е моя.

Мислите ми са били точно там, където са искали да отидат. Сега се вълнуват, бързат да ми разкажат, да знам, да видя, да участвам в тяхното пътешествие. Ревнуват от прегръдката на нощта, от тишината, събуди се, събуди се, събуди се, крещят в ухото ми. Отварям очи - леглото е вдъхновение, държа ключ в ръката си, а те танцуват в екстаз върху купчина нови желания. Пълнолуние.

Добре дошли, скъпи мои, чаша кафе? Лист, химикал? Нали не ви трябва почивка?

***

Първа порция щастие: Кученцето ми се протяга, прозява и се намества удобно в краката ми. Малко, туптящо сърце, което ме кара да се усмихна.

Първа записана мисъл: Най-големият подарък след всяко завръщане е чувството, че си нов.

Първа изречена дума: Любов.

И небето е толкова по-ясно.

Прекрасно утро на всички!

колекционерката I

2011-02-19T11:46:00.002+02:00

Малката стая беше вход към измерението на нейните мисли. В дъното, вместо гардероб, стърчеше параван от ковано желязо, отрупан с десетки закачалки. Рокли, шити по поръчка специално за нея, с пъстри панделки, ефирни воали и тесни бюстиета, по-скоро подходящи за някое далечно екзотично местенце, отколкото за сивотата на града, в който й се налагаше да живее. Отсреща, по цялата дължина на стената, се простираха рафтове, а по рафтовете - кутии във всевъзможни цветове и размери. Най-долу бяха подредени обувките, всичките на ток, по-цветни от палитра с маслени бои. От средния рафт надничаха малки плетени кошове, а от тях на свой ред - многобройни панделки, фиби, гривни, шалове и каквито още аксесоари биха могли да потрябват на момиче като нея. Най-горе, между две редици от списания и модни каталози, срамежливо се показваше любимата кукла от детските й години, която тя бе пазила, разресвала и преобличала грижливо, чак докато от косата й не остана почти нищо, а малката й ръчичка се счупи и дори магическото лепило на баща й не успя да я закрепи обратно на мястото й. Всичко беше подредено, за всичко си имаше място, всичко съвпадаше. Сувенири от незабравими ваканции, мънички подаръци от забравени любови, няколко нейни снимки и една прекрасен стар портрет на майка й. Вещите за нея бяха като игра на тетрис.

Харесваше й да прави всичко сама. От почистването и подредбата до самия й маникюр. Винаги поддържаше ноктите си красиви. Пилеше ги до съвършенство, полираше ги и подменяше лака често, с голямо старание. Понякога ми казваше, че ръцете на жената трябва да са нежни и чисти, като от порцелан. И после се отнасяше към някоя от любимите си теми за изкуство и музика, за романтиката в живота и малките детайли, които обикновените хора пропускаха да забележат в ежедневието си. Говореше сякаш сама на себе си, замечтана, малко разсеяна, малко тъжна. Никога не бях сигурна дали разбира напълно собствените си думи, но знам, че вярваше в "онзи по-добър живот, който някой ден ще споходи всички ни".

Такава беше. В дългите часове преди натъпването на нощта и преди нетърпимото чувство на самота да почука на вратата й, за да я отведе навън, сред шума и мръсотията на човешките души.

във формата на капка

2011-02-15T00:13:00.002+02:00

пак

сънувам,

че сърцето ми

расте във формата

на капка кръв и сякаш

в уморена безтегловност

съм изпаднала, когато виждам

как се стичаш между пръстите ми

като пясък, а с теб и хиляди частици

мое-твое-наше минало и всеки спомен

бавно избледнява като следа от сълзи по

писмо, все още недописано, оставено за

следващия път, за утрешната нощ и сън,

когато пак ще се сбогуваме напразно,

заслушани в дъха на някой друг,

до следващата капка

кръв навярно.

една прегръдка от онези

2011-02-13T00:30:00.003+02:00

Трябвам ти. Аз и една прегръдка от онези, които обличат тялото и събличат душата. От онези, които казват повече, отколкото думите могат, и събират остатъците от това, което си, в едно цяло. Без да знаеш как се разпилявах при всеки опит да дам. Без да виждаш парченца от минало в шепите ми. Мога да поставя света на твоите длани, знам.

Трябвам ти само аз и една прегръдка от онези, които кърпят отворени рани и в които можеш да се сгушиш, да потънеш в уюта им, да заспиш. Прегръдка, която да те накара да се усмихнеш отвътре и да ти върне глада, жаждата, кръвта по устните. Без да познаваш издраните ми колене, кръговете под очите и белезите, които не забравих. Мога да сбъдна фантазиите ти, знам.

Трябва ти само една прегръдка от онези, които прогонват разочарованията и безсънните нощи и пресушават всяка сълза. От онези, които ще ти подарят това, което са ми взели, и другото, което са отхвърлили, и ще срещне моето изгубено аз с твоето ненамерено съм. Без да чуваш за думите, които не изрекох, които пропилявах. Мога да те накарам да се познаваш, знам.

Трябва ми само една прегръдка от онези...

почти

2011-02-08T04:29:00.003+02:00

Тишината бавно запълва пространството и стеснява разстоянията между петолинията. Не, няма музика в думите, когато малко по малко разбираш, че вече си бил там. Почти си успял, почти си избягал, почти си се върнал, почти си забравил, почти си останал достатъчно сам, за да можеш да бъдеш с някого. И после се сещаш, че почти звучи посредствено дори за някой посредствен. И че тя, посредствеността, убива точно тях - непосмелите. Само с едно "а можеше да". С едно единствено ненаправено нещо. С нИщото, което получаваш в замяна на онова, което не си измечтал докрай.

Измечтал е новата ми любима дума.

Мъжете-мечтатели – новото ми любимо вдъхновение.

Просто. Защото. И те са също толкова неуловими. Колкото съм вече и аз.

Предизвикателството е да извървиш пътя до утехата.

Утехата - че няма как да изгубиш нещо, когато никога не си го имал.

Факт.

ако си ти

2011-02-01T02:52:00.008+02:00

Дай ми кръв, дай ми роза червена по Уайлд, дай ми луната в близък план, после тихичко ме прочети. Дай ми думи, които не знам, които не чувам, дай ми твоите истини за всеизвестни лъжи.

Ти ли си?

Теб ли гледам или когото искам да видя?

Накарай ме да се питам.

Дай ми лек за нещата, които отричам. Дай ми повод за удивителни, да слагам точка не обичам, направи ги поне три. Дай ми мисли, които да оспорвам, трудни казуси, непосилни задачи; лесен бъди.

Мен ли виждат очите ти или сега ме измисляш?

Дай ми мълчания, които да разбирам. Дай ми музика, с която отлитам далече. Върни ме и ме отведи.

Колко истински можем да бъдем?

Накарай ме да ти отговоря.

И ще забравя какво съм писала преди.

нищо ново

2011-01-23T11:30:00.000+02:00

Погребани думи, непоследвани от действия.

Нищо ново.

Поредните, присъединени към конгломерата от такива.

Конгломерат на нулите.

Реалност пред условности.

Възможност пред излюзии.

Заблудата може да бъде планирана.

Щеше да е много тъжно, ако не беше толкова хубаво.

Някои думи пускат корени в душата и никакъв вятър не може да ги пребори.

Обичайте. Иначе всичко остава без смисъл.

нищо

2011-01-20T05:54:00.001+02:00

Не очаквай от мен, не пожелавай. Не обиквай, не използвай, не свиквай. Така само подхранваш самотата, която ще оставя в теб, когато си тръгна.

I see you

2011-01-16T02:00:00.006+02:00

В очите му има едно вчера,

което разказва за друго,

различно утре -

днес вече невъзможно

да се случи.

Ако се опита

да го изтрие,

рискува

да остане

сляп.

глад

2011-01-09T13:32:00.000+02:00

днес всъщност няма значение

дали е истинско

чувството

или е израз на желание

полуизпълнено

ти знаеш, че аз знам

какво е обич

как сърцето гори

как се врича

и всички онези други неща

днес просто бузите ми пламтят

в огъня, запален под кожата

от твоето име

вдишай ме

стига толкова

не

не съм изгоряла

не си ми достатъчен

ако само страстта те задоволява

имам много

свидетели

развлечения

часовници

които не служат за нищо

имам противоотрова

за носталгията

за спомена

за неслучили се моменти

и отровата имам

само за духовни неща

умирам от глад

не ме карай сега да те уча

като клише ще звуча

на себе си

дай ми импулс

заряд

порив

дай ми липса на контрол

дай ми липса

глад

но преди това

нахрани се

нямало време

2011-01-06T02:50:00.005+02:00

хора

това, което казват

това, което биха могли да кажат

това, което мислят наистина

животът

какъвто е

какъвто мислим, че може да бъде

какъвто не е, но изглежда обратното

въпроси

възможните отговори са да и не

но да или не са невъзможни

а може би не било отговор

приоритети

предразсъдъци

и малко време

(дали да му бъда враг, щом си е мое цялото?)

моля, дефинирайте "малко"

истинска история, за разнообразие II

2011-01-05T03:51:00.013+02:00

Допиваме последните глътки вино след вечерята.

– Два десерта за дамите и голямо уиски за мен. - чувам зад гърба си. Заобикаля масата и сяда на стола до нея. Познавам го, разбира се. Виждала съм го там.

Банален е до полуда. Ръси шеги една след друга и аз се смея. После ми прилошава от лицемерие и ставам от масата. Оставям ги да се държат за ръцете, да галят дланите си с палци и да премрежват погледи на светлината от измъчената вече свещ.

До тоалетната се слиза по много стълби след дълъг коридор покрай бара, където са седнали те. Любопитните погледи на непознати. Черната ми пола се влачи по огледалния под, виждам уверената си сянка, отразена в очите им. Не харесват мен, а начина, по който се усмихвам на себе си. От виното е, глупаци. Иначе ми е тъжно за поредния фалшив мъж в живота ѝ. В живота на приятелка. В живота изобщо.

– Искам такава пола! - подвиква малко момиченце. - Може ли? Розова! - Не се обръщам, но усещам как усмивката ми се променя. Ъгълчетата на устните ми плавно се повдигат настрани и нагоре. После се сещам за кученцето, което пожелах за Коледа, но подариха на друг, а той смени прекрасното му име. Нещата се случват не както искаш, а както трябва. Приоритетите се променят, както и въпросите, на които си търсил отговор. До скоро мечтаех за сигурност. Днес - за съвсем друго.

Изведнъж ми хрумва, че искам метафори, искам смисъл в пълната му липса и с многото му лица. И може би някой - той - който да разбере какво точно искам, вместо да разказва тъпи вицове с аромат на тютюн. Вече си представям как лежим на удобния диван и гледаме някой сериозен филм; пръстите ми набират номера му.

– Ето я! Такава пола искам! - отеква. После типичния звън на стар телефон. На един телефон. На...

Седнал сам на кръгла маса в ъгъла, с бутилка от моето любимо вино пред себе си и две купи със супа, също толкова онемял, колкото и аз. До него, не по-висока от масата, малка принцеса с розова фиба ми хвърля приятелски поглед и бързо сваля насоченото към мен пръстче.

- Здравей! - ведро казва тя.

things just happen

2011-01-04T19:55:00.002+02:00

Изгубена, намирам се.

В трепета на последните минути до полунощ.
В прегръдките на любимите същества. В тяхната безусловност. В тях.
В игривия повей на вятъра, узнал, че ще пътуваме заедно.
В уверената стрелка на компаса в сърцето ми.
В интимната изповед на непозната жена.
В болезнени откровения и закъсняло "обичам те".
В друго "обичам те", изпреварило времето.
В едно "липсваш", преоблечено в страх.

Разпиляна, събирам се.

От това, което бях.
От незабравени сънища.
От изгубената любов.
От единствената пролята сълза.
От свенлива усмивка.
От възторга пред новото.
От сляпа, изгаряща страст.
От открадни нощни целувки.
От тайни, които завивките знаеха на сутринта.

Тук съм, разглеждам се.

В зеници, които по детски ме изучават.
В пръсти, които разресват косата ми.
В уханието на този, който мисли за мен.
В него самия, щом ме чете, без да знае, че пиша.

Цяла, раздавам се.

И няма нужда да те обиквам, за да обичам себе си.

равносметка на равносметката

2010-12-29T11:06:00.000+02:00

29 декември.

Равносметките напират. В погледите, в думите, в усмивките или в липсата на такива. Няколко дни преди края на годината хората се превръщат в сметачни машини за кой, какво, как, къде, колко от това, колко от другото. Моята равносметка изпревари с няколко месеца коледните духове и жалко, че толкова пъти се опитах да я пренебрегна. Нищо. Някои грешки трябва да бъдат повторени повече от веднъж, за да научат. Или повече от сто пъти, в моя случай.

2010. Супер година - супер трудна, супер тъжна, болезнена, унизителна, разплакваща, разтреперваща, омайна, изпълнена с лъжи, но толкова истинска! Накара ме да порасна изведнъж и после да се гмурна в търсене на детското в себе си. Странна година, в която - за разлика от предишните няколко - не бях работохоличка, не разбивах сърца, не пътувах, не спортувах, не спечелих завидни суми пари, не си купих купища обувки, всъщност не си купих почти нищо и със сигурност не сбъднах няколко големи мечти. Чувствах се малка през тази година. С големи надежди за някой друг.

Сега всичко е различно.

Сега, докато приготвям багажа си за едно от многото предстоящи пътувания в "новия" ми, поосъзнат живот, не мога да спра да се усмихвам. Остават ми три часа до полета, около мен е истински хаос. Спокойна съм. Закусвам топъл ябълков пай и отговарям на влюбени смс-и, there's a limit to your love, your love, your love, your love, тананикам си. В последната минута е най-хубаво.

Днес не мисля да правя равносметки. Не искам да пиша повече. Твърде щастлива съм. Прекрасни малки вълшебства са на път да се сбъднат. Предвкусвам ги.

Остана само да цитирам Nadinka. И Тея също. Таксито ме чака.

"Чувствам се свободна. За пръв път от векове. Съм Аз. И дишам. И искам да изчистя живота си от всичко ненужно. Ще оставя усмивките. Надеждата. И вярата, че някъде там е моето щастие и ме чака да се подготвя достатъчно за него, за да ме навести и да остане."

"Извод: пипнах свободата за опашката. Не без чуждо страдание, не без моето лично, но това усещане е твърде свойско на човека, за да бъде пренебрегнато. Бях много здрава, навярно защото е трябвало духът ми да преболедува. За догодина няма да си пожелая нищо, така съм сигурна, че ще се случи."

P.S. Щастлива 2011! Добре я посрещнете. Ще бъде различна.

очите знаят

2010-12-29T00:49:00.003+02:00

То е в начина, по който ме гледаш. В дълбокия ти поглед, който сякаш прониква в мен и се прави, че чува мислите ми. То ме дебне, променя, буди инстинкти и ме кара да се боря с тях, за да мога да контролирам себе си. То е малкият механизъм в мозъка ми, който задвижва образи, мелодии и вкусове и ги превръща в безсрамни фантазии, които мечтая да осъществя. То ме предизвиква да те придърпам с едно диво, животинско движение, да слея устните си с твоите и да оставя озверялата целувка да реши какво още би могло да последва.

То е ново.

Ти си нов.

Случваш се в очите.

апетит

2010-12-23T00:02:00.007+02:00

устните ми пулсират от желание да вкусят цялата ти уста

предусетили срещата

вечно гладни

ненаситни

толкова лакоми

тихо прошепват, че апетитът боли

но колко много болки са се натрупали още

истинска история, за разнообразие I

2010-12-18T21:38:00.010+02:00

Коледни сладки с усмихнати личица, златисти отблясъци от стъклени топки, по первазите - сняг. Боси крака и мек бял килим, червен лак и една мъжка риза, две чаши вино, разтекли се свещи, топлина. Пръчки канела, блокчета черен шоколад. Дъсти Спрингфийлд и Нанси Синатра. Патицата с боровинки я готвя аз.

Легнал на пода, разглежда детските ми снимки. Затрупала съм го с цветни шалове и плетени шапки, които не ме остави да подредя.

– Ти знаеше ли, че съм толкова луд?

– Колко?

– Толкова, че да правя това, което правя сега, и да ми се струва, че никога не съм правил нещо друго?

– На Коледа се случват чудеса.

– Ти си една скучна сухарка, която говори клишета и... готви божествено вкусно! - От дървената лъжица покапва сос, очите му добиват сивкав виновен оттенък. - Коледа е след седмица. Наистина ли вярваш в чудеса?

Обръщам гръб, затварям очи, мълча. Бих могла да кажа да. Или не. Бих могла да защитя едновременно най-оптимистичната и най-мрачната житейска теория. Бих могла да го убедя в силата на вярата и да го накарам да мечтае за невъзможното. Или да го изненадам с горчивата истина за нещата, която си е мислил, че само той знае. Готов ли е да чуе, че днес просто не вярвам? А утре - кой знае? Може да реша нещо друго.

– Вярвам в обичта. Че е възможна.

– Деветнадесет.

– Четири.

– Имаш деветнадесет бутилки вино. Колекционираш ли ги? И какво е това четири?

– Пия ги. Четири е любимото ми число. Реших, че твоето е деветнадесет.
– Ти нямаше ли блог?
– Напихме ли се или в разговора ни няма никаква логика?
– Логика и клишета. А веждите ти говорят за друго.
Трябва да пиша. Оставям го да нареже авокадото и сядам върху голяма кафява възглавница на килима в поза лотос. Поглежда ме въпросително, но не казва нищо.
– Сигурно се чудиш как, по дяволите, съм си кръстосала краката така.
– Всъщност не. Мислех си, че си като салатата, която правя. Рукола, авокадо и орехи. Или се влюбваш завинаги в нея, или никога повече не я поръчваш.
Ужасявам се. Не предполагах, че ще искам да остане и утре.

на посветените

2010-12-18T08:25:00.006+02:00

Събирам разхвърляни стихове.

Разхвърлям събирани стихове.

Поверих ги на някого веднъж, когато направих едни устни мои, отдадена изцяло на безсрамното привличане, което крещеше в ухото ми да повярвам.

Трябват ми и не ми трябват.

Искам ги и не ги искам.

Стиховете. Устните.

Устните. Стиховете.

Питам се колко от себе си трябва да погубиш, за да оцелее една любов и колко от теб трябва да оцелее, за да я погубиш? И също - образът ли остава жив накрая или отражението му? Представата или реалността? Кое обичаме и кое разлюбваме?

В 7 сутринта ме осенява идеята, че любовта е като напиване с абсент. Колкото повече пиеш, толкова по-истинско ти се струва всичко. Колкото по-пиян ставаш, толкова по-трезвен усещаш, че си. Да се напиеш с абсент не е като да се напиеш с водка. Не е като да погледнеш към небето и да се възхитиш от облака, който прилича на огромен розов дракон. С абсента просто се наслаждаваш на дракона и точка.

В 7 сутринта си мисля, че любовта е творение именно на безсрамното привличане, което крещи в ухото ти да повярваш. От там нататък е важно колко от нея ще изпиеш и колко можеш да носиш.

Казват, че абсентът е за посветени и за техните избраници. Дали е същото и в любовта?

В 7 сутринта обожавам небето и не ме е страх от дракони.

от ъгъла

2010-12-10T17:09:00.017+02:00

Наблюдаваше я от своя ъгъл. Струваше му се по странен начин позната и същевременно беше сигурен, че не я е срещал преди. Усмихваше се с устни, но очите й не издаваха никаква емоция. "Сред толкова хора изглежда самотна", помисли си. "Колко тъжно."

Усети непонятно за него желание да я приближи, да й се усмихне, да й подари една топла прегръдка и да я целуне по бузата. Точно в този ред.

От предпазливост, нерешителност или от страх навярно, се отказа. Остана така - любопитен, носталгичен - да я наблюдава, и сякаш тълпата между тях вече не съществуваше.

Тя не го забеляза. За нея присъствието му не беше нищо повече от един силует, който запълваше пространството.
Беше изморена да вижда.